Вълкът
Щом излезе от казармата, Борислав обиколи градските кръчми и след като натрупа големи вересии, започна да си търси работа. Не след дълго попадна в една тютюнева фабрика, където по цял ден се размотаваше с гаечни ключове в ръцете и джобовете си. Под живия му поглед машините в цеха пееха, а въздухът тежеше от закачливи и предизвикателни женски позивни. И макар че бе обръгнал вече на такова внимание, вземаше от живота това, което смяташе, че му се полага. А мъж в разцвета на силите си като него имаше време и право на избор, докато... един ден не се появи и Тя. Беше облечена в тънка синя басмяна рокля на огромни жълти пеперуди, под която прозираха всички ония щедри дарове на младостта и природата. Приповдигнатите й заострени гърди напомняха едно от чудесата на света - пирамидите на Египет, а големите и черни очи проблясваха като ножове. Красивото й, но смръщено лице сякаш маркираше територия около себе си, в която явно нямаше за никой друг. Какво ли бе оставила в миналото, какъв ли товар носеше на плещите си, кой ли можеше да знае. А в изключително редките случаи, когато се усмихваше, добре подредените й бели зъби сякаш отпушваха всички черни дупки из Космоса, из които се пръкваше и нерядко се чувстваше като богопомазан силно оплешивяващият директор на фабриката.
Но Борислав не се двоуми изобщо и я причака след края на работната седмица. С няколко скока се намери зад гърба й, побутна я по рамото и с най-неустоимата усмивка я покани на питие. Тя обаче дипломатично отказа и с това сякаш му подписа еднопосочен билет до близкото барче. Но оттук нататък вече нищо не можеше да бъде същото, поне за него. Той започна често да закъснява за работа и в отдела съвсем основателно му вдигнаха мерника. Стана зъл и раздразнителен и в къщи поболя най-близките си хора. Веднъж, когато провлачваше крак из цеха в един от душните юлски следобеди, го застигна Наталия, която в последно време беше захвърляла сатененото ласо на евтиния си чар и лисичи маниери около него, но без особен успех. С едничката цел да уязви мъжкото му честолюбие тя подхвърли през рамо: Не допускаше ли, че може да бъдеш отрязан от циганка, Борко. Ама че си един и ти... А Нина бе точно такава, но никоя жена не можеше да я надмине във всичко онова, което вършеше с изключителна лекота. Чевръстите й тънки изящни пръсти, като на завършен музикант, сновяха толкова бързо по лентите, отбирайки негодните тютюневи листа, че човек можеше да се измори, само докато я гледа.
Фактът, че е циганка, в първия момент го успокои, но в следващия вече го носеше по стръмния бряг на озлоблението. Не можа да преглътне унижението, че някаква копанарка, както я наричаха другите помежду си, му отряза квитанциите. Започна да я преследва още по-ожесточено, така както ловна хрътка преследва простреляна птица. Въртеше се край нея, опита всички мъжки номера, на които е способен, докато една вечер не видя, че птицата в нея бе кацнала на рамото на мъж от другия цех. И макар че, в неговото сърце вече приливите на сподавена нежност да бяха отнесли далеко, далеко, кълновете първоначална ярост, на следващия ден той пусна слух, че е преспал с нея, че я преотстъпил на втори, на трети. А циганката премина на пръсти край него, погледът й проблесна и метна няколко ками по разколебаната гордост на мъжа, с който всъщност нямаше какво повече да си каже. И пред Борислав се занизаха като тютюневи листа дълги дни и нощи, които усилваха още повече усещането за самота - велика безпределна самота.
След няколко джебчийски кражби в цеха, всички жени, които в присъствието на Нина изглеждаха като среден медицински помощен персонал, наточиха отровните си езици и я наобиколиха...Не се размина и без другарски съд. А тя най-невъзмутимо събра скромния си багаж и без да отрони дума за оправдание, си отиде. Високите й стройни крака завлякоха няколко чифта завистливи погледи и се стопиха зад ъгъла. Борислав не понечи да се застъпи за нея - та нали щеше да настрои всички срещу себе си, пък и столът на който седеше, се бе разклатил достатъчно в последно време...
Не мина и седмица, и осезателно усети отсъствието й. В този жабешки хор, където за дарба се смяташе разказването на евтини вицове и одумването прането и неволите на съседите, той не намери утеха и изпита непреодолимото желание да напусне това свърталище на зверове и хора. След като подготви документите си за напускане, се отби в съблекалните, за да се преоблече. Там обаче, през леко открехнатата врата, той успя да забележи някакъв мъж, който тършуваше из шкафовете. Позна го - беше същият мъж, с който Нина бе флиртувала (или поне така изглеждаше) в онази злополучна вечер. Разтрепери се от гняв и отчаяние. Цялата истина разцепи като мълния съзнанието му и го заслепи. С един скок се озова връз него и го повали на земята, изсипвайки канонада от тежки удари. В несвързаната реч на уплашения до смърт човек, се занизаха думи, които малко по малко освободиха желязната хватка на Борислав и той седна с ръце на главата върху голия под. Не че му стана по-леко от това, когато разбра че, Нина е споделила на ухо с лежащия край него, че именно той (Борислав) е мъжът, който събужда единствено жената в нея. И така... обмислил коварния си план, допускайки дори възможността на практика да се лиши от животворното присъствие на жената, която харесва, отколкото да я остави в лапите на друг. И за да осуети една евентуална тяхна по-задълбочена връзка, той направил няколко кражби, подхвърляйки в пространството, че Нина е сред вероятните им извършители. А после му се усладило и продължил да...
След известно време отново той отново я видя. Красивата й глава бе като картина над все още свежите цветя, които очакваха своя купувач. Взе разкошен букет и се задоволи с удоволствието да й го подари. Тя не го прие, макар и този ритуал да се повтори, в продължение на месец и половина, всеки ден. Но изглежда, неподвластна на онова чувство, което обагря лицата и превръща сърцата в епицентър на вълнения, Нина се изгуби като мънисто в дълбокия и разпокъсан джоб на живота. А и можеше ли да сподели вечността с този мъж, който се опиваше от изкуството да привлича женските пенливи вълни на възхищение край високия и стръмен бряг на самолюбието си, да им вдъхва надежда и после да си я взема като вещ дадена назаем. А и трябваше ли да му прости, че не я подкрепи тогава, когато...
След години я откри в едно забравено и от Господ село, където се бе омъжила. Показаха му огромната и току що измазана къща. Прокрадна се край оградата и я видя. Налятата й, но не загубила магическото в извивките си, фигура издърпа очите му и ги изпълни с желания. Сърцето му като че ли отброи последните си удари, когато нейният, топъл като влюбен морски вятър, глас го настигна и за малко не го събори: Борко, Борко, къде си, момченцето ми. В обръщението й откри толкова нежност, че ако затвореше тази нежност в буркан, би стигнало на цялото човечество да си взема от нея по глътка в продължение на хиляди години до свършека на света. И тъкмо да се изправи в целия си ръст, видя как едно дете, разперило безпомощно ръчички, се устреми към нея. Но, неразчело стъпките си правилно, то изпружи телцето си в гърбавата пръст, преди да попадне в здравата майчина прегръдка. Значи го е кръстила на мен - рече си той и за първи път в живота наведе виновно глава. Изведнъж дрезгаво ръмжене го извади от моментното му вцепенение. Хайде ма, стига си го глезила този калпазанин, не виждаш ли как е овършал градината. Ама аз като грабна каиша, че и двамата... Идеше му да изпълзи от своето леговище и да се хвърли отгоре му - само кръвта на този самозабравил се мъж можеше да го успокои в този момент. Но се спря. Тя вече бе направила своя избор. А да обичаш, означаваше да се съобразиш и с избора на другия до тебе. И той изви умореното си тяло, за да го запокити сред смълчаните наблизо дървета.
Не стига, че голямата жега сложи край на надеждите за някаква реколта,но някакъв вълк бе направил големи поразии. Нападал безогледно стадата, тръшвал по някоя от овцете и изчезвал яко дим. Именно затова и огромна ловна група бе започнала да претърсва гората. Интересното в случая бе, че само стадото на Нина осъмваше непокътнато. Докато една сутрин подпийналата порядъчно горска дружинка не намерила ужасния вълк, прострян върху шиповете на иначе ниската им ограда. Смъкнаха го лесно. От него бе останало почти само купчина кости. От кожата мъжът й си направи чудесни топлинки, които след време щеше да наследи невръстния Борко. А Нина ги преместваше от единия в другия ъгъл на стаята и ги пълнеше със сълзите си... горчиви и безполезни като ласките на дъжда, който тези дни напояваше вече спечената до черно и издъхваща в огромната жега земя...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Страхотен разказ, Бароне! Имаш един много дълбок поклон от мен!
-
Красив и добър "скок в дълбоките води", който ме изненада, но и зарадва, приятелю! Убедена съм, че и в прозата можеш и ще бъдеш също много добър. Поздравявам те! Прочетох, харесах, разбрах идеята. Ще очаквам с нетърпение следващите ти разкази.
Прегръщам те, с радост!
-
И въпреки всичко, аз пак ша си рекна в случай, че нямаш тъща!... Малко повече "плът" в това разказче щеше да дойде още по-добре. А като за първи път, хубаво е много, много, много да рендосваш, да стържеш, да полираш, за да се получи нещо наистина БИВАщо. Бих се зарадвал също, ако видя някакво по-различно описание на Нина от "вежди вити гайтани", "бели зъби бисерови", "тънка снага топола"... Нали ме разбираш?
ИСКАМ ПОВЕЧЕ ОТ ТЕБЕ!
Но като една добра тъща... отивам да се скрия в ъгъла, за да изсъскам пак в друг, удобен за мен случай... -
Поздрав!
-
Мисля, че си не само поет, но и писател на прозаични произведения, Ивайло. Първият ти опит да напишеш разказ го определям като успешен.
Поздравления за смелостта да търсиш различни способи, за да изразиш вълнуващото те и за начина, по който го правиш! -
Поздрав за новото амплоа с пожелание за успех и в прозата!
-
Винаги може и по-добре, приятели, ще се постарая повече занапред. Жани, Нина, Запи,
Доче и Илко, благодаря ви, че ме подкрепихте. -
За мен е важно,че си скочил без страх в непознатото,а дали ще се наложиш-времето ще покаже.Харесах разказа,но наистина на места трябва по-задълбочен прочит.Поздрав Ив!
-
Няма да повярваш какво огромна, приятна изненада беше прочитането на този разказ.Напусто си мълчал досега,брате!
-
И прозата ти е красива като поезията ти Бароне!Поздравления за дебюта и дерзай!
-
Добре е, че споделих с Вас дебюта си в прозата, приятели:
линасветлана (Светлана Караколева
ДВАТА_ВЪЛКА (АГОП КАСПАРЯН
valia1771 (Ивон )
voda (Елица Ангелова
Hercule (Христо Запрянов
tanq_mezeva (Таня Мезева)
galina999 (Галина Ивановаги
Djein_Ear (Евгения Тодорова
icohim (Христо Стоянов
ekstasis (МихаилЦветански -Огнян Пожаров)
silvina84 (Силви)
Hercule (Христо Запрянов
azura_luna (Петя Цанева
Sorbus (Пенко Пенков
-
С двата _вълка и с поздрав,Иво!
-
на мене ми хареса разказа, Ивайло!
много трудно се преминава от поезия към проза. това ми го каза един много уважаван от мене писател на когото изпратих моя първи разказ.
та, думите му бяха следните:
"ако продължиш с проза, ще загуби поезията, но ще спечели прозата.най добре да ги съчетаваш и двете"
това важи и за тебе, братле, повярвай!!!
поздравления за скока в дълбоките води!!!
-
Запомнящ се разказ! Харесах!
-
Разказът е мозайка от тематични нюанси в нравствено-етичната сфера: несподелена любов, ревност, коварство, чест, достойнство, съвест...
Вълкът е символичен образ на Борис. И заглавието си е на място.
Финалът показва духовния крах на главния герой – Борис е смазан от мъка, че Нина е нещастно омъжена и от съзнанието, че е обичала единствено него. А сълзите й над пантофките от вълча кожа подсилват внушението.
За художествените стойности на разказа е необходим по-задълбочен поглед и предоставям на другите да го направят.
Поздравления, Ивайло! -
Не обичам да правя втори комантар, но явно се налага.
icohim (Христо Стоянов): Прав си. Не може спонтанно, още по-малко емоциално, да се реши дали дадена творба е качествена или не.
Към останалите: Вашата подкрепа за Ивайло точно в този моминт е изключително важна, но тя ще бъде много по- ефикаснаа,ако бъде освободино от прозиращата в случаая демонстротивна подръжка, която може да има и обратен ефект.
Повтарям: при Ивайло има реален потециал да стане добър блетрист - нека го остивим да го докаже, а ние, ако се наложи, своевременно, аргументирано, но и безпристрастно, да го коригираме. -
И тук си неотразим!
Радвам ти се! -
Шах и мат...ще има да мисля по разказа...и най- вече по финала...
-
Труден е разказът. Сложни и комплексни на места моменти. На някои места се връщах по два, три пъти, за да видя идеята. Но в крайна сметка харесах сюжета. Поздрав, Ваше благородие, за писането в проза!
-
Иво, чакам роман от теб...
Много хубави метафори...
Проза, почти поетична! -
Пенко, уважам и ценя коментарите ти. Що се отнася до вълка си прав, но за мен лично, "дебюта" на Ивайло в прозата е една приятна изненада и аз искрено го поздравявам. Не може да се каже, че изразът е декларативен, независимо, че на места има известно пресищане, но причината, поне за мен, е ясна - дължи се предимно на емоционалното състояние на автора. когато е писал разказа. Не може, а и не бива с лека ръка да се отрече всичко. Все пак това наистина е "дебют", а щом е така, първо би трябвало да потърсим, намерим и посочим позитивното, а после да правим критичен анализ.
Ивайло, приветствам те, че си приел предизвикателството да пропишеш и проза, нещо, което също никак не е лесно, особено за хора, които почти са, се сраснали с мерената реч.
Конкретно за разказа:
1.Помисли дали наистина да не се смени заглавието, примерно с "Нина",като отпадне последния абзац - самият факт, че детето е кръстено Борис, е достотатъчен.
2.Пряката реч да се изнесе като такава.
Моят съвет е да не се отказваш от прозата! -
Ив, умело владееш и прозата. Дълбочина и психологизъм, нравствени превратности.
Може да приемем, че вълчата природа е заложена още в името на героя, което идва от славянското Борис - "вълк", "тигър". Тя се появява след силен вътрешен трус, измества нежността или идва заради самото оцеляване... -
Ще си позволя да не ми хареса! Разбирам, че на това място не може да се пише много разточително, но това тук е съвсем, съвсем декларативно написано. Единствено описанието на Нина и то до някъде има някакъв цвят. Какво общо има Кумчо-Вълчо в цялата тая работа, само авторът си знае... Аз не можах да разбера!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
