Вълшебната гора

Беше студена зимна вечер. Вятърът свиреше по покривите на къщите и играеше с падащия сняг, разпилявайки го в различни посоки. Валяло беше цяла седмица и по первазите на прозорците имаше няколко пръста дебел сняг, а стъклата бяха покрити със скреж. Хората тъкмо привършваха с вечерята си и беше време децата да лягат за нощния си сън.
Малката Лили се втурна под топлата завивка на мекото си легълце и започна да се върти в него, искайки да го стопли възможно най-бързо. След като се успокои, баба й приседна до нея и с усмивла загледа нежното детско лице.
- Бабо, нали ще ми разкажеш приказка? – попита Лили със звънливото си гласче.
Баба й нежно я погали по косата и каза:
- Когато бях на твоите години, само можех да мечтая някой да ми разкаже приказка. – След което добави: - Каква приказка искаш?
- Някоя хубава. Някоя, която не си ми разказвала досега.
- Някоя, която не съм ти разказвала досега – повтори възръстната жена и замислено заблужда с поглед. После погледна към прозореца, загледана сякаш не в него, а някъде далеч, след което върна поглед към детско лице и каза: - Добре, ето:
“Имало някога една голяма и гъста гора. Хората разказвали много легенди за нея. Казвали, че била омагьосана и че всеки, който влезел там, никога повече не излизал. Много години хората я заобикаляли отдалеч и дори най-близкото село било на няколко дни път от нея. Тъкмо в това село живеело едно малко момиче. То било нещастно. Вкъщи намирало само работа, а навън всички странели от нея, защото била различна от тях. В училище я наричали с всевъзможни имена и я унижавали всеки ден - всячески се опитвали да я принизят до земята и там да я мачкат още повече. И успяли! Малко хора виждали големите й красиви очи, защото главата й била винаги наведена. А грубото и лошо облекло скривали още повече нейната хубост. Точно така, снежинке - тя била хубава, но постояните подигравки и лошите думи, с които я наричали, ги превърнало в истина... дори за нея.
Всеки ден тя все повече се задушавала в тази среда, в която не намирала щастие. А в онези времена нямало друга среда, освен тази, в която си роден. Векове наред начинът да се смени бил само един. И тя го приела. Да, снежинке, решила че не иска да живее повече. Но и не искала да сложи края на живота си просто така – като се самоубие по някакъв начин - защото така само щяла да докаже своята слабост. Искала да покаже на всички, че тя не е това, за което я мислили и че всъщност никога не са я познавали. Решила да отиде там, където никой не смеел – в легендарната, страшна гора. И за да не се разколебае, тя събрала малка торбичка с храна и тръгнала още на следващия ден.
Било пролет и разходката из планината била за нея истинска наслада. Нежният планински вятър непрекъснато разпилявал косата й, галел лицето й и носел аромата на свежест. Два дни и две нощи вървяло малкото момиче, като вечерите лягало да спи насред самите поляни, покрити със зелена постеля и отрупани с безброй цветя.
На сутринта на третия ден момичето станало и както предишната сутрин се огледало с любопитство наоколо. Навсякъде около нея се простирало море от зелени хълмове, но пред нея, на не повече от един час път, се виждала голяма и гъста гора. И сякаш наистина нещо загадъчно и тайнствено лъхало от нея. За малкото момиче нямало съмнение, че е стигнало целта на своето пътуване. Но за да бъде тя изпълнена докрай, трябвало да влезе в нея и да намери това, което търси. Защото друга една легенда казвала, че там всеки намира това, което търси.
Преди да тръгне обаче, момичето развързало малката торбичка и спокойно закусила с останалото в нея. Когато влязла в гората, тя по-скоро била обзета от любопитство, отколкото от страх. Вървяла бавно и с интерес се озъртала на всички страни. Гората била наистина гъста и пътека нямало никаква. В този момент тя не намирала нищо чудно в това, че всеки влязъл тук се изгубвал. Тя знаела, че и тя ще се изгуби, но това не я тревожело.
Така, вървейки през гората и все повече възхищавайки се от нея, момичето изведнъж спряло. То усетило, че се влюбва във всичката тази красота около нея, която я изпълвала с жажда за живот. Живот, от който съвсем до скоро се била отказала.
В същия този момент, изпълнен с колебание и възхищение, на не повече от двайсетина крачки пред нея, се чуло глухо ръмжене. Тя погледнала напред и видяла огромен черен вълк, легнал на земята, с уши прилепнали назад, готов за скок.
Разбира се, че момичето се изплашило, но все пак бавно тръгнало към него.
- Хайде, вълчо, убий ме! Не ме е страх - казало то.
Вълкът продължил да стои така, докато тя бавно се приближавала към него. Когато била само на няколко крачки от него, той, за голямо нейно учудване, станал и тръгнал нанякъде.
Малкото момиче останало да стои така още дълго време. Не разбирала защо след срещата с пратеника на смъртта е още жива и права.
- Искаш отговор ли?
Дошлият изневиделица човешки глас я изплашил повече от огромния вълк. Тя се обърнала в посока на гласа и видяла момче, което на години не било много по-голямо от нея самата.
- Отговорът е в самата теб! – продължило момчето. – Ти си тази, която превръща въпроса в проблем и загадката в сложна дилема. И тогава пак ти и само ти си тяхното решение.
Момичето го загледало с недоумение и попитало:
- За какво говориш? И кой си ти?
- Страх.
- Въобще не ме е страх! Питах те за името ти!
- И аз ти го казах.
Тя го погледнала още по-неразбиращо.
- Страх ли? Че кой ти е дал такова име?
- Нямаме толкова време – спокойно отговорило момчето и продължило: - Ти дойде да търсиш мен, и ето ме тук.
- Да търся теб ли? Сигурно! Това, което търся аз, теб въобще...
- Нека да се поразходим – прекъснало я момчето.
- Какво? Я, чакай малко! Няма да се разхождам с някой, който не познавам, в гора като тази, а където и да е другаде!
- Тогава защо се разхождаш със себе си?
Момичето се замислило над думите му, а момчето, дошло вече до нея, загледало с усмивка пълните й с въпроси и неразбиране очи.
- Какво значи това? – попитала тя.
- Кое? Това, че избяга от света, заради завистта и сплетните на другите или това, че се изправи очи в очи с животно, само слуха за което би ги прибрало по къщите? А какво стана, когато влезе в страшната и омагьосана за тях гора? Видя я по-красива от всяка друга! Не, ти ми кажи какво значи това?!
Момичето едва се държало на краката си.
- Кой си ти? – едва промълвило то.
- Аз ти казах кой съм! А ти знаеш ли коя си?
Малкото момиче съвсем се объркало. Усмивката обаче, която се появила на лицето на момчето, я извадило от смущението и след малко тя съвсем нелогично попита:
- Ти преди малко видя ли вълка?
- Разбира се.
- И защо тогава нищо не направи? Ами ако беше скочил?
- Нямаше да скочи.
- Откъде знаеш?
- Ами знам, че нямаше да скоча!
За пореден път момичето го погледнало втрещено.
- Ти и той едно ли сте? – попитала тя.
- Мен всеки ме вижда различно – отговорило неясно момчето.
Спомняйки си за близкия момент, момичето казало:
- Беше красив вълк.
- Както и гората, нали?
- Най-красивата, която някога съм виждала!
- Не забравяй това! Не забравяй и него. Не забравяй и мен.
- Никога! – обещала тя и след няколко мига мълчание добавила: - Сега трябва да си вървя, нали?
- Да, нашата среща приключи, малко и красиво момиче - отвърнал Страхът, като подчертал “красиво”. - Мисля, че вече знаеш какво трябва да правиш занапред. И съм сигурен, че ще намериш обратния път.
При тези думи момичето се обърнало назад и какво било учудването й, когато видяла малка, но ясно очертана пътека. Когато се обърнала да попита как е станало това, там вече нямало никой, който да й отговори. Този път това не учудило нашата героиня, която тихо прошепнала: “Никога няма да те забравя!”
Възрастната жена спря своя разказ. В стаята цареше пълна тишина. Навън вятърът също не се чуваше. Сякаш всичко бе стихнало и слушаше нейната приказка. Малката Лили, широко отворила големите си очи, също слушаше.
- И? – попита тя. – Малкото момиче върнало ли се е у дома?
- О, да, снежинке, дори не разбрало как е станало толкова бързо – сторило й се сякаш един миг.
- И какво сталало после?
- После, още на следващия ден, тя облякла най-хубавите си дрехи, сресала прилежно косата си и уверено тръгнала към училище. От този ден всеки можел да види красивите й очи и нежното лице, защото главата й никога повече не била наведена. От този ден мнението на другите не било това, което определяло живота й... никога! Сплетните на децата и хората имали занапред съдбата на хилядите морски вълни, безнадежно разбиващи се във крайбрежни скали. А когато в бъдеще дойдел труден момент, пред нея се появявал голям черен вълк, към който тя, както някога, отново тръгвала. Силна, красива и непоколебима, тя постигнала своето щастие. Разбира се, срещнала й любовта, без която няма истинско щастие. След години родила дъщеря, лицето на която било огледало на нейното. В него тя още веднъж видяла колко красива е била наистина. Не забравила й обещанието си и всеки ден си спомняла за онази гора, онзи вълк и онова момче, без които животът й щял да бъде напразен и друг.
Старата жена отново спря. Тя погледна все още широко отворените детски очи и каза:
- Ти не трябваше ли вече да спиш?
- А ти не трябваше ли да ми разкажеш някоя нормална приказка?
- Че на тази какво й беше?
- Това не беше приказка. Ти нито веднъж не каза името на момичето, а във всяка приказка то щеше да си има име!... Това си ти, нали бабо? – тихичко прошепна малката Лили.
Старата жена се усмихна и шепнешком отговори:
- Нека това да бъде нашата тайна, умна моя снежинке. Съгласна ли си?
- Добре, но само ако ми разкажеш още някоя приказка! Някоя нормална.
- Някоя нормална приказка – повтори баба й и се замисли. След това започна да разказва нова приказка – бавно и увлекателно.
Съвсем скоро меката завивка започна да се вдига по-високо и малката Лили задиша дълбоко. Нежните като кадифе клепачи покриха красивите й детски очи, които нямаше да се покажат повече тази нощ. Възрастната жена я целуна и угаси нощната лампичка.
Когато стана да излиза от стаята, тя погледна към заскрежения прозорец. Там вятърът и снегът бяха изрисували фигурка на малко момче, на лицето на което се виждаше ясна усмивка.
Очите на жената се напълниха със сълзи.
- Пази я! – каза тя и погледна към малкото легло, където спеше едно приказно създание, на което някой ден предстоеше да намери своята вълшебна гора.