16. Елеонора

       Винаги си тръгвах от Варна във втората неделя на септември. Така баща ми имаше възможност да ме изпрати, а майка ми да ме посрещне. И нямаше нужда да ходя до пощата, за да бия телеграма кога пристигам.

       Беше 8-и септември. Майка ми ме чакаше на автогарата с ведра усмивка, но ми се видя бледа и отслабнала.

       – Как си, мамо, добре ли си?

       – Добре съм, разбира се, какви са тези въпроси. Хайде да се прибираме!

       Градът вече беше отрупан със знамена, портрети и лозунги заради предстоящата Голяма деветосептемврийска дандания.

       – Купих ти всички учебници за десети клас. Ана ти подвърза тетрадките с небесносиня хартия и ти залепи етикети. Ти само трябва да си ги надпишеш. И още нещо ти купих – и тя ми хвърли игрив поглед, – но ще го видиш, като се приберем.

       – Какво си ми купила, мамо? Ох, нямам търпение да го видя.

       Преструвах се, че не зная каква изненада ме чака у дома. Недка ми беше писала, че Елеонора ми е купила колело, а Росен ѝ помогнал да го избере и да го докара до нас. Нищо не може да остане скрито-покрито в нашия град. Но когато го видях под стълбището до входа, наистина ахнах от изненада. Беше ослепителна „Мифа” със сребристосиня рамка, с лъскаво кормило и още по-лъскав звънец.

       – Мамо, откога мечтаех да си имам колело!

       – Зная, миличка.

       Приятелите ми от тайфата имаха велосипеди. Дори Иван беше стегнал стария велосипед на баща си, а Стас караше „Бианки” и момчетата тайно му завиждаха, защото такова колело не можеше да се види по нашите магазини. Баща му го беше купил от един моряк във Варна и в неделните дни Стас ходеше с колелото си до селото, където живееха родителите му. Сега Стас го нямаше, но аз пък имах велосипед.

       – И откъде намери толкова пари?

       – Продадох едно бижу в оказионния магазин.

       – Кое бижу си продала, мамо? Да не би пръстена с рубина?

       – Не, едно колие, и без това не го харесвах. Пръстена не бих го продала за нищо на света!

       Не успях да се нарадвам на новото си колело. Три дни след началото на учебната година заминахме на есенна бригада да берем царевица.

  *

       – Миче, искаш ли да обелиш картофите за яхнията?

       – Искам, лельо Василке.

       – Аз пък в туй време ще отида да полея градината.

       Така ме нарича леля Василка: Миче. Настаниха ме при нея, когато пристигнахме в селото. Пръснаха ни по селските къщи, а селяните ни се радваха: идва млада и безплатна работна ръка от града в помощ на текезесето. Казах на леля Василка името си, но тя или не го запомни, или повече ѝ харесваше да съм Мичето. 

       Първата сутрин, когато тръгвах за работа, тя ме попита:

       – Къде са ти ръкавиците, Миче?

       – Какви ръкавици, лельо Василке? Времето още е топло.

       – Че как ще береш царевица без ръкавици? Шумата ще ти нареже ръцете – и тя ми донесе чифт шарени вълнени ръкавици. – Вземи и този пирон, бригадирът я ще ви раздаде пирони, я не. С пирона разрязваш шумата, обелваш кочана и тогава го чупиш от дръжката.

       Леля Василка е вдовица и живее сама в къщица от две стаи и антре, с широк пруст отпред и лятна кухня в двора.  

       – Дъщеря ми се задоми в града. Имам и две внучета. Малката я кръстиха на мене, ама не е Василка, а Василена. По-модерно било. Големият, Здравко, учи в техникум. Тях пък са ги изпратили на гроздобер в друго село. Гаче ли не можеха да го пратят тук, хем да му се порадвам, хем да поработи на земята, която преди си беше наша. Тя, земята, плаче за млада сила.

       – Няма ли младежи в селото?

       – А, има, по цял ден висят в кръчмата. Не им се работи на полето. Отмиля им земята, Миче, младите все към града гледат. Във фабриката, викат, било по-лесно.

       Вечер сядаме с леля Василка на пруста. Във въздуха се долавя ароматът на билките, окачени на снопчета по стената. Овцете се прибират от паша и хлопките им огласят селото. Леля Василка плете пуловер за Здравко. На мене ми дава да размотавам боядисаната прежда и да я навивам на кълбета. И си говорим. По-точно, тя говори, а аз я слушам. Разказва ми живота си. Понякога запява, а песента е дълга и протяжна:

Есен са заесенява,
жълти са жита засяват,
руйни са вина наливат,
момци за моми провождат...

       Съучениците ми вечер отиват в кръчмата или се мотаят из селото.

       – Защо не излизаш вечер с нас? – пита ме Недка. – Сърдита ли си ни за нещо?

       – Не съм ви сърдита. Но с вас ще бъда през цялата учебна година, а с леля Василка – само десет вечери.

  *

       Когато се върнах от бригадата, майка ми беше на работа. У дома цареше пълна неразбория. По столовете бяха нахвърляни дрехи, в мивката имаше мръсни чинии, пепелникът на масата беше пълен с фасове. Заех се да почистя и да сложа ред навсякъде. Нямаше почти нищо за ядене. Намерих пакет макарони в шкафа и ги сварих за вечеря.

       – Ох, дойде си най-после! – каза мама още от вратата. – Липсваше ми.

       И тя ме прегърна вяло. После седна до масата и запали цигара. Дори не забеляза, че съм почистила.

       – Мамо, искаш ли да ти разкажа как беше на бригадата?

       Майка ми сякаш не чу какво я питам. Не изглеждаше добре, под очите ѝ се бяха появили тъмни сенки.

       – Защо не ми каза, че баща ти си има приятелка?

       Знаех си, че слухът ще стигне до нея, но се надявах на повече време, за да помисля как да омекотя удара.

       – Защото не е нещо особено – стараех се да звуча нехайно. – Среща се с една жена от счетоводството на промкомбината...

       – Как изглежда тя? Красива ли е?

       – Не съм я виждала – излъгах. – Но не може да е по-красива от тебе.

       – Така ми се пада! Разведох се с него в най-тежкия момент от живота му. Но го спасих от смърт! Той не знае как и защо вместо смъртна присъда получи десет години. И ти не му казвай, да не си мисли, че ми е длъжен за нещо. Нека да си живее живота! Освен това съм сигурна, че го помилваха само защото Антон Викторович се беше застъпил за него. Помниш ли Антон Викторович?

       – Помня го, разбира се. Но това са минали работи, мамо. Да гледаме напред! Хайде да си помечтаем какво ще направим, когато си отидат комунистите.

       – Мила моя, те никога няма да си отидат.

  *

       В първия учебен ден след бригадата Лобач ми каза:

       – След часовете се събираме на нашето място зад игрището.

       Когато отидохме там с Лобач и Дългия, Росен и Тото вече ни чакаха.

       – Какво става? – попита Тото. – Пак ли ще пишем лозунги?

       – Не – усмихна се Лобач, – нали обещахме на Брусев да не се занимаваме  повече с такива глупости. Обаче искам да разбера едно нещо: ние приятели ли сме, или сме само съученици.

       – Приятели сме, Лобачевский – каза Росен. – Кажи какво искаш да направим за тебе.

       – За себе си специално нищо не искам. Но ако сме приятели, какво ни пречи да се събираме, да разговаряме, да слушаме музика, да си пеем...

       – Няма да е същото без Стас – каза Дългия.

       – Стига с този Стас, Иване! – казах. – Може дори да ни е по-добре без него.

       Долових укор в погледа на Дългия.

       – Олеле! – развика се Росен. – Вижте носа на Марина как расте!

       Неволно си пипнах носа и момчетата се разсмяха. Подгоних Росен, той се затича към игрището.

       – Помощ! Другарко Пандова, Марина ме гони да ме бие!

       – Тихо бе, откачалник такъв, онази кобра ще те чуе.

       – И така, какво решаваме? – попита Лобач и ни изгледа настойчиво.

       – Хайде да излизаме с велосипедите си – предложих аз. – Така ще се спасим от униформите и ще се придвижваме бързо навсякъде.

       – И няма непрекъснато да се озъртаме за милиционери и дежурни учители по улиците – добави Росен.

       – Ще бъдем като Хвърковатата чета! – заключи възторжено Тото.

       Късен следобед. Дългия, Тото и Лобач застават под прозорците ни. Не свирят с уста „Чико от Порто Рико”, а звънят със звънците на велосипедите си. Докато се приготвя, Росен ме е изпреварил и дори е изнесъл и моето колело на двора.  

       Препускаме с колелетата си по улиците, отиваме далеч извън града, превземаме някоя поляна и там лудуваме на воля. Няма милиционери, няма даскали, няма я Петрана Пандова. Свободни сме!

       – Сега ще изпеем „Подмосковные вечера” – шегува се Лобач.

       – Неее! – крещим дружно ние. – Искаме Елвис! Искаме Затворническия рок!

       От тайфата само Лобач е в английската група, останалите учим френски. Той сигурно разбира какво пее, а ние му пригласяме нечленоразделно. Обаче припевът ни е ясен, затова се включваме мощно: Летс рок еврибоди, летс рок!

  *

       Една вечер, като се връщахме от поредния колоездачен излет, Иван ми прошепна:

       – Ще те изпратя до вас. Трябва да ти кажа нещо важно.

       Изглеждаше  угрижен и аз усетих смътна тревога. Но си помислих, че се задава някаква заплаха, свързана с училищните ни несгоди.

       – Не зная как да ти го кажа... Майка ти ходи да играе покер у Шашкъна.

       Ако не бях слязла вече от колелото пред къщи, сигурно щях да се строполя на паважа, защото краката ми се подкосиха.

       – Какво говориш! Кой е Шашкъна?

       – Един комарджия, съсед ми е. Два пъти е лежал в затвора за хазарт.

       – Господи, сега какво да правя?!

       – Поговори с нея, опасно е. Рано или късно милицията ще ги спипа.

       Майка ми закъсняваше, а аз не можех да си намеря място от страх и гняв. Как може да е толкова лекомислена и безотговорна! Какво ще стане сега с нас?

       Най-после тя се появи. Видя ме, че стоя права насред стаята, и бързо отклони погледа си от мене.

       – Ох, много съм уморена, ще си лягам.

       – Къде беше досега?

       – Извинявай, забравих да ти кажа. Удължиха ми работното време заради епидемията от грип.

       – Елеоноро, недей да ме лъжеш! Зная къде ходиш и какво правиш.

       Погледна ме гузно и уплашено, като дете, което е направило беля.

       – И къде ходя според тебе?

       – У някой си Шашкъна да играеш покер.

       – Добре де, аз нямам ли право на забавления в края на краищата?  

       – Това ли наричаш забавление? Играта на покер с някакви мошеници?

       – Не говори така, като не ги познаваш. Те са интересни хора, сред тях се чувствам жива.

       – А помисли ли колко жива ще се чувстваш, като те хвърлят в затвора?

       – О, чудесно! Ще бъде вълнуващо преживяване след монотонния ми живот.

       – Мамо, моля те, обещай ми, че няма повече да ходиш там. Не позволявай разни съмнителни типове да те обират. Всъщност откъде имаш пари да играеш покер?

       Тя замълча. Замислих се за миг, после изтичах в дрешника, взех кутията ѝ за бижута и я отворих. На дъното ѝ се търкаляше самотен пръстенът с тъмночервен рубин.

       Престанах да излизам надвечер с тайфата. Приготвях вечерята и чаках майка ми да се върне от работа. Понякога я вземах от аптеката и отивахме у Ана. Вечеряхме у тях, след това играехме белот.

       – Ани, раздигай масата и давай картите – казваше нетърпеливо майка ми към края на вечерята.

       – Ама ти почти нищо не яде. Трябва да се храниш, Ели, много си отслабнала.

       – Не съм гладна. Ангеле, кажи на жена си да не ме тормози.

       Ана беше се омъжила наскоро. Имаха дълга връзка с нейния Ангел, но тя все отказваше да сключат брак, защото той беше с десетина години по-млад от нея. „Късно ми е за сватба – обясняваше тя на майка ми. – И не мога да имам деца на тази възраст. Защо да го обвързвам, нека да се чувства свободен.”

       Един ден Ангел ѝ казал:

       – Ако продължаваш да се инатиш, ще подам жалба в милицията, че живееш с мене без брак, и ще те съдят за битово разложение.

       Ангел се шегувал, разбира се, но Ана се притеснила, че някой друг може да го направи, и без това градските махленки отдавна я одумвали. Накрая се предала и тихо и кротко се разписали в Гражданското.

       С Ангел бяхме партньори в карето за белот и имахме негласна уговорка да се оставяме майка ми и Ана да ни бият. Е, понякога не се получаваше, защото ни идваше силна карта, пък и не искахме да се усъмнят, че умишлено им отстъпваме победата. Но балансът винаги трябваше да бъде в тяхна полза. Обичах да гледам как умореното лице на майка ми се оживява и как в края на играта двете с Ана съвсем по детски скандират: „Би-ти сте! Би-ти сте!” Ангел и Ана бяха моите верни помощници в усилията ми да задържа Елеонора на повърхността.

  *

       Тайфата безславно се разпадна, но не заради дългата и студена зима, а защото приятелите ми го удариха на любов. Иван тръгна с едно момиче от Педагогическото училище. Казваше се Катя и беше дългарана, не по-малко от метър и седемдесет и пет. „Тя е отличничка” – съобщи ми Дългия с нескрита гордост. Росен се срещаше с едно момиче от осми клас, а Тото сменяше гаджетата си през седмица. Най-безперспективно изглеждаше увлечението на Лобач, защото той се влюби в учителката ни по физика.

       А моят живот се беше свил дотолкова, че можеше да се побере в орехова черупка. Отивам на училище, връщам се вкъщи; уча, чистя, пазарувам, готвя – ден след ден. Приятелите ми се събираха някъде, по двойки. Канеха ме с половин уста, но аз им отказвах. Дори на кино не можех да отида, защото веднага щеше да ми се лепне някой тип, а бях наясно какво ще последва, когато загасят лампите.

       Недка очевидно се беше разтревожила за мене, защото настоятелно се зае да ме уреди с приятел. Някое си момче много искало да се запознае с мене, после друго, после трето... Отбивах търпеливо атаките ѝ, но накрая не издържах.

       – Недке, ще ме оставиш ли на мира най-сетне? Ако толкова ми е притрябвало гадже, сама ще си намеря. Нямам нужда от сватовници. Как си представяш да излизам с разни момчета, които не познавам. За какво ще си говоря с тях? Пък и не става въпрос само за говорене, нали?

       И Недка се кротна.

       Един следобед в края на април Росен дойде у нас.

       – Нося ти подарък – и ми подаде голям плик.

       Отворих плика и извадих бял картон, на който с въглен беше нарисуван портрет на момиче в черна ученическа престилка с бяла якичка и... това бях аз!

       – Росене, какво значи това, кой ме е нарисувал?

       – Не се ли досещаш?

       – Чано?

       Росен кимна.

       – Чака те отвън.

       Познавах го съвсем бегло, дори не се поздравявахме. Беше се уволнил наскоро от казармата, кандидатствал в Художествената академия, не го приели и сега работеше като художник в театъра. Затова го виждах почти всеки ден, а когато минавах покрай него, усещах погледа му. Беше ми приятно, че ме заглежда. Чано беше хубавец и момичетата въздишаха по него.

       Облякох си якето и излязох навън. Той ме чакаше, облегнат на стената на театъра.

       – Здравей! Не зная как да ти благодаря за портрета...

       – Хареса ли ти?

       – Разбира се, че ми хареса.

       – Радвам се. Имам още няколко скици, но мисля, че този се получи най-добре.

       – Ами... още веднъж ти благодаря. Ще се прибирам.

       – Почакай! Какво ще кажеш за една разходка с мотора? Някъде извън града.

       Едва сега видях мотора му до бордюра на тротоара. Поколебах се за миг.

       – Защо не? Да потегляме!

       Седим с Чано в една крайпътна кръчма. На бира и пържени картофи – класика. Не обичам бира, горчи ми. Чано ми разказва за приемния изпит в Художествената.

       – Тази година пак ще кандидатствам, но ще замина за София няколко седмици преди изпита и ще ходя на уроци при един професор от Академията. И вече сигурно ще ме приемат. А догодина се надявам и ти да дойдеш в София. Какво ще кандидатстваш?

       – Вероятно медицина. Но виж, Чано, при мене е по-сложно.

       – Не може да е по-сложно от Художествената.

       Какво да му обяснявам... Вглеждам се в красивото му лице, в дълбоките му тъмни очи. Колко хубаво щеше да бъде, ако можех да се влюбя в Чано!

       – Къде искаш да отидем утре? – пита ме той някак припряно.

       – Ще помисля, нека първо да стане утре...

       Прибрах се по тъмно и с облекчение видях, че майка ми си е вкъщи.

       – Мамо, защо не си вечеряла? Не трябваше да ме чакаш.

       – Не ми се яде.

       Изглеждаше разстроена. Ох, какво пак се е случило! Тя загаси цигарата си и веднага запали втора.

       – Утре влизам в болницата. Откриха ми тумор в стомаха. Ще ме оперират.

       Застинах на място. Светът се срутваше с трясък около мене и аз не можех нищо да направя. Неволно погледнах към иконостаса. Света Богородице, защо ни изостави? Не виждаш ли, че не издържаме повече?! Разпадаме се, Света майчице, потъваме...

       Майка ми пристъпи към мене и ме прегърна.

       – Успокой се, детето ми, ще стане каквото е писано...