Вълшебният пръстен (6)

6. Театърът

       Знаеш ли колко деца останаха без бащи? Скоро щях да си спомня тези думи на баща ми.

       Росен и Стела бяха брат и сестра, майка им беше актриса, а баща им бил журналист, осъден на смърт от Народния съд и убит. Той не е въоръжавал бойни групи за борба с комунистите, не е палил мелници, а само писал и публикувал статии във вестниците и затова са го убили.

       Тримата дойдоха да живеят в нашата къща, в две от стаите, освободени от съветското комендантство. Другите стаи също бяха дадени за квартири на артистите, може би защото театърът беше до нас. Майка ми изглеждаше доволна от това.

       – След като ни взеха по-голямата част от къщата, предпочитам да съжителстваме с артисти – каза тя, докато вечеряхме в сал-а-манже, – и без това сме си близки. Я си представете, че бяха ни пратили милиционери или ОФ-активисти.

       Наистина съседството ни с театъра беше обгърнато от някаква топла взаимност. Актьорите си бяха наши хора. Майка ми им приготвяше в порцелановия аптекарски хаван специални кремове за лице, баба Катина ги преглеждаше и лекуваше безплатно. Често се случваше някой от тях между две излизания на сцената да прескочи у дома за чаша кафе – както си е в театралния костюм и със сценичен грим. Имахме си достатъчно свои грижи, но ги преживявахме някак неразделно от техните.

       – Изглежда, Наско не се храни добре, съвсем е изпосталял – обръща се баба Катина към майка ми. – Какво ще кажеш да го каним понякога да вечеря с нас.

       – Ами да, може да идва, когато няма представление. Още утре ще му се обадя.

       – А Галя защо беше толкова притеснена? Видях ви, като си говорехте в аптеката.

       – Тези дни ще разпределят ролите за „Хан Татар”. Опасява се, че няма да ѝ дадат ролята на Меглена, защото и Вяра имала претенции за тази роля.

       – А, това ли било. Аз пък помислих, че пак се е разделила с нейничкия.

       С майка ми винаги ходехме на премиерите в театъра. Понякога и баба Катина идваше с нас, ако не беше много уморена от работата си. Обичах мига, в който светлините угасваха и завесата се вдигаше. От сцената полъхваше по-хладен въздух с приятен мирис. И започваше магията, която ме пренасяше някъде назад във времето, на най-чудати места, и превръщаше познатите ми артисти в борци, страдалци, смешници или неземни същества...

*

       Росен беше на моята възраст, а Стела – с няколко години по-малка. Тя беше странно дете. Излизаше сама от къщи, скиташе из улиците и се губеше. Тръгвахме с Росен да я търсим, разпитвахме познати и непознати по пътя си и накрая я намирахме.

       – Не зная защо прави така – въздишаше Люба Константинова, майката на Стела и Росен. – Бях бременна с нея, когато онова ни сполетя. Дали по някакъв начин не съм ѝ предала мъката си?

       Един ден Стела здравата ни уплаши. Нямаше я с часове, търсихме я навсякъде, накрая майка ми прати Фахри и дядо Юмер да я търсят с файтона. Намерили я извън града, седнала под едно дърво в горичката край шосето за Варна. Оттогава Люба Константинова задължи Росен да не се отделя от сестра си, когато е на репетиции или има представление.

       На Росен му тежеше, че Стела трябва непрекъснато да е закачена за него, затова понякога го отменях.

       – Заведи я при раклата на Мари Солей, там тя може дълго да се занимава – поръчваше ми той и хукваше да търси приятелите си.

       Аз също обичах да ходя при раклата на Мари Солей. Тя беше в дъното на склада – едно продълговато помещение в задната част на театъра. Провирахме се между декори и сандъци с реквизит, за да стигнем до нея. Нямах никакъв спомен за тази актриса със странно име. Дали вече беше напуснала града, или беше си отишла от този свят? Едно от двете, след като можехме спокойно да ровичкаме из вещите ѝ. А раклата на Мари Солей криеше неща, които може да очароват всяка момиче: разкошни дълги рокли с волани, дантелени ръкавици, разноцветни воали и панделки, шал от ангорска вълна, ветрило от щраусови пера, два чадъра за слънце: единия яркожълт, другия нежнорозов...

       Вземам ветрилото, разтварям го, лекичко си вея и пърхам кокетно с мигли.  

       – Аз съм лейди Уиндърмиър.

       – Лейди коя?

       – Уиндърмиър. Една лейди с ветрило.

       – Ти откъде я познаваш?

       – Гледах пиесата. И майка ти играе в нея.

       – Тя ли е лейди Индър-миндър?

       – Не – казвам и едва сдържам смеха си, – тя играе мисис Ърлин.

       Стела измъква от раклата ангорския шал и се загръща с него.

       – А аз коя съм?

       –  Ти си Герда. Тръгнала си към Северния полюс да освободиш Кай от властта на Снежната царица.

       На Стела ѝ харесва да е Герда.

       – Зная я тази приказка. Много е хубава.

       Така се забавлявахме със съкровищата на Мари Солей, после грижливо ги прибирахме обратно и затваряхме раклата.

       Понякога си мислех за Мари Солей. Какъв живот е живяла? Дали е била щастлива? Представях си как в един слънчев следобед тя върви по главната улица с дълга рокля на волани и се пази от слънцето с жълтото си чадърче. Спира пред шапкарницата на Райна и разглежда дамските шапки на витрината. Отгоре се задава файтонът на дядо Юмер, майка ми и баща ми са в него, връщат се от бижутерията. Отишли са да вземат поръчания златен пръстен с тъмночервен рубин – подарък от баща ми за годишнината от сватбата им. Двамата махат с ръце за поздрав към Мари Солей и тя им праща въздушна целувка. Копитата на конете звънко трополят по паважа, а в такт с тях по тротоара отекват високите токчета на учителката по пиано госпожица Пеева... Мари Солей беше слънчевото ми видение от един свят, в който хората не носят работнически ватенки по главната улица.