Въпреки всичко

 Сутринта Далия се събуди от натрпчивата мелодия на мобилния си телефон. По дяволите, човешко ли е да те будят  в 7 сутринта и то през почивните дни? С досада погледна името, появило се на дисплея - Евгени, какво ли иска?
 - Ало...? - с прозявка отговори тя
 - Добро утро се казва като за начало - дори и от другата страна на линията, тя знаеше, че той се усмихва - Имаш ли нещо против днес да се поразходим насам- натам?
- Охххх и без това ме събуди... След половин час те искам пред нас и само ако те няма... рай ще ти се виждат мутрите по дискотеките!
 Чу се само хихикане и връзката прекъсна.
"Ах, този е луд! Каква ли глупост е намислил пак?" Далия стана с нежелание и взе да се оправя. Когато се виждаха с него, не се гласеше много - знаеше, че няма смисъл да го прави, тъй като глупостите, които вършеха, не изискваха нито много грим, нито обувки или поли. Често се чудеше как главата му ражда такива идеи и на моменти даже го мразеше, тъй като неведнъж се връщаше вкъщи издрана, изпомачкана, мръсна. Но едва ли би заменила този Евгени за който и да е било друг. С него се забавляваше, отпочиваше си от ежедневните проблеми и дори забравяше понякога за мъжа, който обичаше. И все пак не напълно, защото ако не беше той, тя и Евгени нямаше да се познават. Дали сложи малко спирала, обу късите гащета, едно потниче, нахлузи маратонките и вече беше готова за излизане.
 Той, както винаги, беше точен. Бе се облегнал с едната ръка на спортната си кола и комично тупаше с крак. Клатеше си главата в такт с музиката и когато я видя, просто се усмихна, отвори й вратата и потеглиха.
 Далия мълчеше. Още й бе трудно да се събуди. На него пък никога нищо не му беше убягвало и забеляза този факт. Започнаха се закачки и сякаш часовете пътуване бяха минути. Докато се усети и колата се спря. Отново като кавалер Евгени й отвори вратата, подаде и ръка и  я поведе към мястото.
 "Всяка жена мечтае за това" - мислеше Далия, докато гледаше прекрасната гледка. Намираха се някъде на високо в планината. Имаше хиляди птички, които весело чуруликаха. Едно прекрасно поточе ромолеше, навсякъде бе осеяно с цветя...
 - Харесва ли ти? - попита Евгени с очакване
 - Как да не ми харесва? Страхотно е! - и го гушна във възторга си.
Той отиде до колата и извади две торби. Постла одеало и върху него подреди какви ли не гозби.
 - Оооо, пикник,Гена, ти да не ме сваляш - засмя се Дали
 - Знаеш, че не съм такъв човек - отговори шеговито той.
 Прекараха деня прекрасно. Смяха се, държаха се като малки деца, но едно е сигурно - истински се забавляваха. И както винаги на всичко идва края... Започна да се стъмва и бе време да тръгват.
 По пътя тя тъкмо му разказваше едно ново попълние в колекцията си от вицове, когато неговият телефон започна да звъни. Разговорът не бе много съдържателен и Дали реши да подметне лукаво:
 - Кой е този, с който си говорите за толкова сериозни неща?
 - Ааа, т'ва беше Митко... С кой само мога да си простея така?
Митко... мъжът, който просто не трябваше да се споменава. Настроението на Далия изведнъж се уби. Тя потъна в мисли, спомени, мечти... Евгени беше твърде сляп, (нормално за един влюбен) за да разбере причината за нещастието й. Какво ли не се опитваше да направи, за да я развесели, но нищо не помагаше. Даже прие мисълта, че й е лошо. И така... откара я до тях и й даде инструкции какво да прави. Каза, че както обикновено, ще се обажда и ще идва да я вижда.
 - Мерси, Гени, ти си страхотен - усмихна се Далия и го целуна по бузата.- Лека нощ.
 Още не бе затворила вратата, когато започне да плаче. По дяволите! Защо въпреки всичко тя обичаше този, на когото не му пукаше за нея и не успяваше да обикне Евгени...?