Върви, народе възродени
На Яна много й се искаше да усети трепет и на този двадесет и четвърти май. Трапчинките на бузите й - тези от детството, с които съумяваше да омагьоса всекиго, усмихвайки му се, отдавна не желаеха да се появят. Напук, тя се опита да възстанови спомените си. Ето, момиченцето с белите панделки бърза на път за училище и едва се вижда от огромните букети – единият от едва разпукнали се божурени пъпчици, а другият – от пъстри рози. Задъхано влиза в училищния двор, а там вече е същинска цветна градина – дечица, цвърчащи като лястовичета и много, много цветя, от които те, заедно с учителите си, вият венци и украсяват лика на братята Кирил и Методий. Сетне чува нестройното изпълнение на „Върви, народе възродени” и усеща трепетния пламък в очите на съучениците си… „Боже, колко хубаво беше на този ден!” – възкликна Яна, но това й подейства отрезвяващо и тя изведнъж се пренесе в младежките си години, в зората на прехода и на нейните надежди. Ето – тя ще почувства свободата, ще се изправи гордо, ще бъде Човек… Току що бе завършила висшето си образование и се опитваше да работи по специалността си, беше се омъжила още като студентка и вече имаше две деца. Много скоро разбра, че борбата ще е преди всичко за физическото оцеляване на семейството й, а големите надежди ще трябва да почакат, но тя непрекъснато се молеше и силно се надяваше, че ще съумее да осъществи мечтите си – не само своите, но и тези – на децата си. Докато един ден се усети като предъвкана от железните зъбци на прехода и толкова обезкървена, че осезателно почувства как губи и последните си сили… Децата й, в стремежа да избегнат захапката на чудовищните зъби, които им бяха подготвили в собствената Родина, започнаха да поглеждат към чужбина. И ето – днес и двамата й сина са някъде по света, а тя е сама и по-объркана отвсякога… Вяло включи телевизора и дочу детски гласчета, които пееха нестройно: „Върви, народе възродени”. Очите й овлажняха…
© Росица Танчева All rights reserved.
