Върви, народе възродени
На Яна много й се искаше да усети трепет и на този двадесет и четвърти май. Трапчинките на бузите й - тези от детството, с които съумяваше да омагьоса всекиго, усмихвайки му се, отдавна не желаеха да се появят. Напук, тя се опита да възстанови спомените си. Ето, момиченцето с белите панделки бърза на път за училище и едва се вижда от огромните букети – единият от едва разпукнали се божурени пъпчици, а другият – от пъстри рози. Задъхано влиза в училищния двор, а там вече е същинска цветна градина – дечица, цвърчащи като лястовичета и много, много цветя, от които те, заедно с учителите си, вият венци и украсяват лика на братята Кирил и Методий. Сетне чува нестройното изпълнение на „Върви, народе възродени” и усеща трепетния пламък в очите на съучениците си… „Боже, колко хубаво беше на този ден!” – възкликна Яна, но това й подейства отрезвяващо и тя изведнъж се пренесе в младежките си години, в зората на прехода и на нейните надежди. Ето – тя ще почувства свободата, ще се изправи гордо, ще бъде Човек… Току що бе завършила висшето си образование и се опитваше да работи по специалността си, беше се омъжила още като студентка и вече имаше две деца. Много скоро разбра, че борбата ще е преди всичко за физическото оцеляване на семейството й, а големите надежди ще трябва да почакат, но тя непрекъснато се молеше и силно се надяваше, че ще съумее да осъществи мечтите си – не само своите, но и тези – на децата си. Докато един ден се усети като предъвкана от железните зъбци на прехода и толкова обезкървена, че осезателно почувства как губи и последните си сили… Децата й, в стремежа да избегнат захапката на чудовищните зъби, които им бяха подготвили в собствената Родина, започнаха да поглеждат към чужбина. И ето – днес и двамата й сина са някъде по света, а тя е сама и по-объркана отвсякога… Вяло включи телевизора и дочу детски гласчета, които пееха нестройно: „Върви, народе възродени”. Очите й овлажняха…
© Росица Танчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Радва ме, че във Виена сте отбелязали 24-ти май. Поздрави, Вили!
-
Развълнува ме разказът ти, Роси!
Във Виена специално децата от Българското училище, заедно с учителите, родителите, баби и дядовци пяхме химна на светите братя и присъствахме на трогателно тържество! -
Ники и Христо, благодаря ви! Честит празник и на вас!
-
Бях един от първите, който прочете този прекрасен разказ, но исках моя коментар да е на прочит №100. Надявам се да не пропусна следващите стотици. Тъжно, но истинско. Майсторски написано, но и необходимо.
-
Честит празник, Росе, бъди и ни радвай
-
Вилдан и Запрян, благодаря ви за отзивите. Приемете и моите поздрави!
-
Преход от нищо към нищо, не знам на какво е равно.Но да не губим дух!Ние сме главните герои в тази гротеска.В живота , не в разказа.Поздрав!
-
Поздравления за правдивия разказ, Роси!
-
Благодаря за споделянето! Приеми и моите поздрави, Ивон!
-
Така беше. Най-светлият празник. А сега и аз като Яна вяло включвам телевизора за да гледам пълна лудница...С поздрави, Роси!
-
Благодаря, Веси! Дай, Боже, най-сетне да се намерят сили, за да се тръгне към по-добро!
Светъл празник и на теб! -
Илко, Силви и Татяна, благодаря за споделянето! Илко, през детските очи на Яна нещата са изглеждали по-розови, отколкото са били в действителност - съмнявам се, че е можело да се говори за истинско Възраждане, такова, за което тя продължава да бленува, но все повече губи надежда, предъвкана от железните зъбци на прехода.
-
Тъжна е истината за нашето съвремие. Радвам се, че нашето поколение успя в детсството да изживее искрената красота на този светъл празник. Поздрав, Роси!
-
Водолея и Нина, благодаря за разбирането! И все пак - идва празник...
Да ни е честит и дано усещането, че сме между железни зъбци, да е измамно! "Надеждата умира последна", нали?.. -
Други неща изместиха емоциите от някои празници... Това е тъжната истина. Хубав разказ! И все пак - НЕКА НИ Е ЧЕСТИТ НАЙ-БЪЛГАРСКИЯТ ПРАЗНИК!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
