Във вечността
Днес се видях с П. Дълго говорих, после се молих, накрая мълчах. Отговор няма.
Две топли очи ме гледат от студения камък. Усмивката грее, но сърцето не стига. Дели ни метър - безкрайна вселена. Протягам ръка, докосвам познатия лик - тишина.
Твърде рано смъртта ни го отне. След него - нищо. Остана спомен, от времето вече изтрит, избледнял, с окъсани краища, леко пожълтял. Все по-трудно става да видя лицето, да чуя гласа. Познатия смях все по-рядко кънти. И все по- рядко вече ги търся. Все по- рядко идва „Ами ако беше….“. Не виждам, не чувам, мълча. И сълзи няма, всичко пролях. Не питам „Защо?“, отговор няма, а питам „Кога?“- „Във вечността.“
Останаха неизречени думи, несподелени чувства, несвършени дела. Говорих на черната пръст, целувах студения камък, а Тя ми каза „Не сега, във вечността.“ Остана и един живот - неизживян. За него е късно дори във вечността. Остана младост пропиляна, мъничко сираче, почернена майка, прекършен баща… остана празнота.
© Анелия Александрова All rights reserved.
