Във вечността
Днес се видях с П. Дълго говорих, после се молих, накрая мълчах. Отговор няма.
Две топли очи ме гледат от студения камък. Усмивката грее, но сърцето не стига. Дели ни метър - безкрайна вселена. Протягам ръка, докосвам познатия лик - тишина.
Твърде рано смъртта ни го отне. След него - нищо. Остана спомен, от времето вече изтрит, избледнял, с окъсани краища, леко пожълтял. Все по-трудно става да видя лицето, да чуя гласа. Познатия смях все по-рядко кънти. И все по- рядко вече ги търся. Все по- рядко идва „Ами ако беше….“. Не виждам, не чувам, мълча. И сълзи няма, всичко пролях. Не питам „Защо?“, отговор няма, а питам „Кога?“- „Във вечността.“
Останаха неизречени думи, несподелени чувства, несвършени дела. Говорих на черната пръст, целувах студения камък, а Тя ми каза „Не сега, във вечността.“ Остана и един живот - неизживян. За него е късно дори във вечността. Остана младост пропиляна, мъничко сираче, почернена майка, прекършен баща… остана празнота.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анелия Александрова Всички права запазени
