ВЕНЕЦИЯ

СЪМНЕНИЯТА НА ФАТИМА

Докато Куинси подготвяше "Синята птица" за път, някъде далеч, край бреговете на Италия, капитан Севаро и Анджела преливаха от щастие, но и от скръб.

Бяха щастливи, че откриха любовта, но и нещастни, че Куинси не споделяше радостта им. За съжаление скръбта бе по-силна от щастието и сърцата им бяха обвити в черен облак.

Облак, който само Куинси можеше да разпръсне!...

В едно прекрасно кътче на Италия се разхождаха двама влюбени, които приличаха повече на брат и сестра, отколкото на двойка. Райското кътче, което в момента бе станало сякаш техен дом, бе Венеция, а те се намираха пред Двореца на доджите встрани от катедралата "Сан Марко"

Тези двама  влюбени гледаха двойките младоженци, тръгнали на сватбено пътешествие, които искаха да свържат първите дни от съвместния си живот с незабравимите впечатления от чаровна Венеция.

Но кои бяха тези влюбени, и дали наистина бяха двойка, или просто брат и сестра, тръгнали на обиколка из приказния град, търсещи своята половинка?

Мъжът внезапно хвана ръката на младата жена и  тя го погледна.

- Колко са щастливи - промълви той - Дали и ние с теб ще бъдем така щастливи някога?

В отговор тя сведе очи и отвърна глава от него.

- Анджела...! - тя пусна ръката му. В очите ù напираха сълзи.

Да! Това бяха капитан Антонио Севаро и Анджела, които преди няколко дни акостираха във Венеция и щяха да се установят там през следващите три месеца. Щастието и почивката им бяха заслужени, но те изглеждаха нещастни.

Дали някога щяха да открият Куинси?

От очите на Анджела се стичаха сълзи. Не можеше да каже на Севаро, че го обича с цялото си сърце, болката бе твърде силна. Тя го погледна през сълзи. Това, което видя, я накара да вдигне ръка и да изтрие сълзите от лицето си.

Да! Той също плачеше!

Остра болка прониза сърцето ù. Разбра, че без да иска, го е наранила.

Анджела хвана ръката му и я притисна до сърцето си. Севаро я погледна.

- Не се тревожи, Антонио - каза тя - Надявам се някой ден, когато болката ми се поуталожи, да бъдем щастливи като тях - посочи тя тълпата младоженци.

- Как ме нарече? - той бе озадачен от това, което чу току-що.

- Мисля, че не е редно да те наричам "капитане", когато сме сами. Предполагам, че връзката ни е факт, или греша?

- Не знаеш колко дълго чаках да признаеш връзката ни. Не знаеш как всяка нощ заспивах, мечтаейки за деня, в който ще чуя името си от твоите уста. Толкова много те обичам, Анджела!

- Аз също те обичам. Обещавам ти, че ще положа всички усилия, за да бъдем щастливи. Ще вложа цялата си любов, която изпитвам към Куинси, в нашата връзка.

Това обещание бе свещено за нея. Тя никога нямаше да престъпи дадената дума. Дълбоко в себе си вярваше, че един ден Куинси ще се върне в живота ù и заедно ще бъдат много щастливи.

Тръгнаха по площад "Сан Марко" - сърцето на града. Оживлението там беше необикновено голямо. Двамата си проправиха път през огромната тълпа и се отправиха към хотела. През следващите няколко дни те опознаха Венеция и тя завинаги стана част от живота им.

Там Анджела и Севаро откриха, че могат да бъдат щастливи поне за малко.

Фатима бе неотлъчно до тях. Споделяше радостта и мъката им, преживяваше всички хубави, но не дотам радостни моменти заедно с тях. Надяваше се, че един ден Анджела ще стане част от семейството им.

Веднъж двете с Анджела вечеряха в ресторанта на хотела.

- Е, как се чувстваш месец след пристигането ни тук? - попита Фатима.

- Все още вярвам, че ще открием Куинси - отговори Анджела.

- Не те питам за това, макар че целта на това пътуване е Куинси. Говорех за отношенията ви с брат ми.

- Наистина ли искаш да знаеш?

- Разбира се, Анджела! - възкликна тя - Той ми е брат и имам само него. Но ако не искаш да говорим за вас, няма да те насилвам.

- Като стана въпрос за Антонио, къде е той?

- Предполагам, че е в стаята си. Да го извикам ли?

Анджела замълча.

- Не - промълви тя - по-добре не. Нека си почива.

Фатима я наблюдаваше внимателно и не можеше да не забележи леката сянка на тъга, която премина по лицето ù.

- Преди да си направиш погрешни изводи - каза тя - бих искала да знаеш, че аз го помолих да не слиза в ресторанта тази вечер.

Анджела я погледна учудено.

- Но защо? - попита тя - Не разбирам...

- Исках да поговорим насаме. Освен това трябва да се опознаем. Скоро ще станеш част от семейството ни, а не бих искала да се съмнявам в теб.

- Какво искаш да знаеш?

- Обичаш ли брат ми?

- Разбира се, че го обичам. Но не мога да се обвържа, преди да съм открила Куинси.

- Но брат ми страда. Това не е ли важно за теб?

- Важно е, разбира се. Никога не бих го наранила.

- И все пак го правиш, макар и несъзнателно.

Анджела се изправи рязко.

- Мисля, че този разговор е безсмислен. Преди да ме обвиниш в каквото и да било, защо не отидеш при Тони и не го попиташ за мнението му по този въпрос? Сигурна съм, че тези дни не си говорила с него, за разлика от мен...

- Но, Анджела...

- Съжалявам, че не ме разбираш... Става късно, а утре ме чака работа. Моля да ме извиниш.

Тя си тръгна, преди Фатима да успее да каже нещо. Прибра се в стаята си обидена и много наранена от думите ù. Не искаше да вижда никого.

Тя наистина обичаше Севаро и мислеше за него, а в същото време страдаше. Страдаше от факта, че Фатима не можеше да я разбере, но се надяваше, че ще успеят да преодолеят различията си.

И все пак Анджела бе сигурна, че тази вечер няма да се отрази на отношенията ù със Севаро.

Но не можеше да предположи какво я очаква през месеците, които им оставаха.

      АНДЖЕЛА ИЗЧЕЗВА

      ФАТИМА ПОПАДА НА СЛЕДА

Една страна, един народ, а толкова много различия. Хората бяха добри, но между тях Анджела се чувстваше не на мястото си.

Но градът ù допадаше!

През времето, което прекараха на брега, Анджела откри един нов свят, който щеше да стане и неин.

Връщането беше трудно, не искаше да свършва там, откъдето започна. Не можеше да се примири с мисълта, че никога няма да открие Куинси.

Да, връщането щеше да бъде много трудно!

Не само за нея, но и за Севаро.

Той обикна този град като свой и искаше да се завърне отново тук, когато щяха да бъдат щастливи.

Колкото до Фатима, тя вече бе разбрала, че Анджела обича брат ù и направи всичко възможно тя да ù прости първоначалните съмнения.

Градът беше прекрасен. Тримата се разхождаха от сутрин до вечер, посещаваха чудновати, красиви места и се чувстваха щастливи. Колкото по-бързо минаваха дните, толкова по-бързо Севаро искаше да се върне в Испания, за да разбере как са се настанили неговите бивши стажанти. Колкото до Анджела, той беше сигурен, че ще остане на кораба като пасажер.

И все пак не беше много убеден.

Трябваше да поговори с нея, преди да тръгнат отново по море.

Една вечер Фатима почука на вратата на стаята му.

- Влез! - каза той.

- Може ли? - тя подаде глава през вратата.

- Здравей, сестричке. Какво те води насам?

Фатима влезе и затвори вратата след себе си.

- Случайно да знаеш къде е Анджела? Мислех, че е при теб, но...

- Искаш да кажеш, че не е в стаята си ли? - прекъсна я той.

- Да, това исках да кажа.

- Но къде може да е? - изглеждаше разтревожен.

- Не се притеснявай. Може би е излязла да се поразходи.

- Толкова късно! - възкликна той - Не, сестричке, това не е в стила ù. Отивам да я потърся.

- Може ли да дойда с теб? - попита тя.

- Разбира се. Ти отиди в ресторанта, а аз ще тръгна към площад "Сан Марко". Среща пред "Двореца на доджите".

- Разбрано!

Тя се запъти към ресторанта на хотела, но бе убедена, че Анджела не е там.

Фатима се замисли.

Предния ден се бяха разхождали с гондола.

Дали Анджела не беше при каналите?

Тя се запъти нататък. По пътя си припомняше всяка минута, която бяха прекарали там. Спомняше си още, че Анджела искаше да се върне там по-късно, но Севаро бе зает и тя се примири.

Сега Фатима бе сигурна, че Анджела е при гондолите.

Когато пристигна, вече минаваше полунощ. Все пак тя скоро откри, че търсенето не е било напразно.

Анджела бе близо до главната ж.п. гара "Санта Лучия". Беше се облегнала на един огромен стълб и задълбочено гледаше морето.

- Знаех си, че ще те намеря тук! - каза Фатима.

- О...! - възкликна Анджела - Здравей, Фатима. Как ме откри?

- Просто си припомних, че искаше да се върнеш тук. Навярно това място много ти харесва.

- Да - каза Анджела - Всъщност, мислех за Куинси и...

- И гледаше морето така, сякаш всеки момент ще излезе от водата.

- Иска ми се да е тук сега. Градът щеше да му хареса. Но да не говорим за това сега. Тони не е ли с теб?

- Тръгна към площад "Сан Марко". Ще се срещнем пред "Двореца на доджите".

- Виждаш ли каква съм? - каза тъжно Анджела - Създавам ви само неприятности.

 - Не се безпокой. Брат ми никога не би те укорил за това, което правиш. Знаем как се чувстваш. Но не бива да изчезваш просто така. Трябваше да се обадиш.

Анджела усети загриженост в гласа на Фатима и въздъхна тежко.

- Да - каза тя - грешката е моя. Реших да се поразходя и съм изгубила представа за времето.

Те замълчаха.

- Мисля, че е време да тръгваме - каза Фатима - Тони сигурно ни чака.

Анджела трудно се отдели от гледката.

Но Фатима беше права - Севаро сигурно много се тревожеше за нея и трябваше да го успокоят.

Когато стигнаха до "Двореца на доджите", той вече бе там и нетърпеливо ги очакваше.

- А, ето ви най-сетне - възкликна Севаро - Анджела, къде беше? Изплаши ме до смърт.

- Извинявай, Тони. Просто исках да остана сама. Замислих се за Куинси и... тя замълча виновно.

Севаро се приближи и я прегърна.

- И си изгубила представа за времето...

- Откъде знаеш? - удивено го попита тя.

- Винаги става така, когато мислиш за него. Но той все някога ще се появи, сигурен съм.

- Тони, минаха 10 години. Вече започвам да губя надежда, че...

- Недей така, Анджела - прекъсна я Севаро - Той обеща да стане офицер. Където и да е сега, поне съм сигурен, че ще изпълни дадената дума.

- А ако грешиш? - попита колебливо Анджела.

- Не, скъпа, ще видиш, че съм прав.

Севаро говореше убедително, но в сърцето си чувстваше, че надеждата да открият Куинси бе много слаба.

И той като Анджела започваше да губи надежда. Но не  искаше тя да страда, не можеше да я остави сама с болката ù, твърде слаб бе щитът му срещу нея. Обичаше я безрезервно, а с нищо не можеше да ù помогне.

Когато се прибраха в хотела, всеки от тях се прибра в стаята си с чувството, че е оставил част от себе си в родна Испания.

И тази част беше Куинси!

Само Фатима не можа да заспи.

На следващия ден се затвори в стаята си и цялата сутрин прекара в разговори по телефона. Свърза се с всички градове извън Куба и Канкун.

Не откри нищо и спря дотам!

Внезапно погледът ù попадна на картата. Тя стана от стола, на който седеше, и се вгледа много внимателно.

Това, което видя, я накара да грабне отново телефонната слушалка. Набра някакъв номер и зачака. Отсреща се включи телефонен секретар. Тя изчака сигнала и остави съобщение, след което отново се вгледа в картата.

Какво ли бе видяла Фатима и на кого остави съобщение?

Отговорът се криеше някъде там...