Щрак. Звукът от ключалката извести за връщането на Коприна от работа. Тя влезе и закачи ключа със ключодържател-звезда на едно пиронче до вратата. От стаята в дясно по коридорчето излязоха две момичета, на по пет и петнадесет години. Това бяха дъщерите и - Вяра и Надежда. Когато ги кръщаваше, вярваше искрено в силата на имената и избра най-красивите, с мисълта, че любов вече има. Щастието и беше пълно, преди да останат само те трите... Съпругът на Коприна го нямаше от 2 години, тежка автомобилна катастрофа отне живота му.. .както и нейния. Сега животът и бяха двете и деца, в които всеки ден откриваше по нещо от баща им и чувстваше, че те са наследството му за нея. Докато събличаше черното тежко палто, Надя пое торбите с покупки от ръцете и, а Вяра я обгърна с ръчички и тя запечата с целувка по челото и идването си. Детето хвана за ръка майка си и я поведе към стаята право по коридорчето. Кей, както на галено приятелите и децата наричаха Коприна, се отпусна на фотьойла и въздъхна тежко. Надя влезе в стаята с тубичка крем в ръката си и се настани на стол срещу майка си. Взе ръцете и във своите, прокара по тях пръстите си, после ги стисна в дланите си силно и започна тихо да я маже с крем и масажира. При вършенето на това, повтарящо се всяка вечер занимание, Надя, с насълзени очи пророни
- Кей, до кога ще продължава това...
Каза тя, оставяйки крема на масата. ръцете, които държеше, бяха малки и по природа фини, но целите покрити с ранички, одраскани, сухи, изморени... На безименния си пръст Кей все още носеше халката си. Пред себе си тя беше обещала да не я сваля никога. Дори след загубата на съпруга си... Кей вярваше, че човек не обича истински, ако не обича вечно... Погледна я замислено...
- За какво говориш, мила?
- Знаеш... Докато татко беше с нас, имахме планове. Трябва да напуснеш таз' гадна работа, която само ти отнема здравето. Тати искаше да продължиш в университета и после да се преместим другаде... Писна ми, мамо, да живея в таз' дупка...
Откакто съпругът и почина, Кей беше започнала работа в една фирма, където търсеха шивачки. Това беше единственото, което умееше. Работата, от временно решение на  финансовия и проблем, беше се превърнала в мислите и в доживотен затвор. Не и стигаше ума как би могла да се измъкне от неудобното положение. Нямаше си никого, на който да се опре в труден момент, освен нейните две слънца, които не искаше да лишава от нищичко.
- Миличка, нещата сега стоят по различен начин... Единственото, което искам от работата си, е да печеля достатъчно, за да мога да спестя за образованието ви. Вашето бъдеще е по-важно.

***

Кей беше на пет и дърпаше майка си за пуловера.
- Мамооо, хайде да си играееммм!!!
- Мила, мама има нужда от почивка.
Баща и я вдигна на конче и се запъти към кухнята...
- Искам да ми разкаже от нейните приказки.
Каза момичето и нацупи муцунка. А баща и се усмихна при вида и и продължи
- Аз ще ти разкажа. Имало едно време едно малко момиченце, което било най-обичаното дете на света. Майка му работила много и се връщала много изморена вкъщи, защото мечтаела да осигури бъдещето му доколкото може. А баща му пък много обичал да му разказва приказки и...
- Татее, тази не е интересна като на мама. Защо няма принцеси? Ами феи? Ами летящи кончета? И чудо даже няма!
- Във всяка история има чудо, мила! Но то е за по-нататък...
Кей отвори очи, огледа се, сякаш за първи път влизаше в спалнята си и отдъхна. Стана и отиде до огледалото, изтри лицето си в една бежова кърпа и седна пак на леглото. Още трепереше от пътуването във времето, с което я изненада сънят и тази вечер. Като беше малка, много искаше да вижда майка си усмихната и да си играе заедно с нея, да има време поне за приказката... А помнеше само отпечатъка на живота, пълен с грижи и труд, на лицето и. Детството винаги се смята за най-хубавото от приказката... Искаше и се нейните деца след време да оценят това, което тя прави за тях, но после... Замисли се...

***

Двадесет и две годишната вече Надежда чакаше на една натоварена и пълна с хора улица майка си, с която имаше среща. Тънкият и ток издаваше нетърпението и с потракването си, а неспокойният и поглед следеше минувачите. Едни копринено нежни и меки ръце покриха очите и. Тя се обърна и прегърна майка си, която се усмихваше срещу нея. Най-ослепителната усмивка на света, мислеше си Надя, на майка и естествено... Такава, каквато обичаше да я вижда. Те бутнаха вратата на сладкарница, пред която стояха, звънчето иззвъня и те влязоха. Табелата на вратата гласеше "Добре дошли в сладкарница Приказно чудо!".