Въздишка.
Времето е понякога безсилно да ни отбележи в хрониките си. Не се сърдя. Не знам дали си заслужава да бъда запомнена. Искам просто да бъда кратка като поета глътка въздух. И издишана. Бавно. Бих приела живота на една въздишка. Изчезва в смъртите на толкова отлетели мигове. Но винаги е значеща. Помнена. Не като дъх. Като трепет.
Но аз съм облечена в тяло. Костюмът на безплътието струва повече от един копнеж.
Докато се превърна в дихание, ще вдишвам празноти. Ще пиша и ще си вливам безсрочие. Ще правя от неразбираното истини.
Идеите ми са видения. Отражение на очи и думи.
А понякога и на мълчания.
Аз съм самото пътуване, което пътувам. Неговата скорост.
Аз съм себе си. Но и всички други, когато го пожелая.
Някак знам, че ще останем вечни.
Ще бъда глуха. Незряща. Но ще отида там,където спи слънцето. Където в съня си ражда нови животи - безплътни, контрастни съзнания.
И ще поискам да бъда последна въздишка.
На влюбен.
© Наталия All rights reserved.
