Милена приседна на една от пейките на детската площадка и се загледа в играещите деца. Смехът им изпълваше сърцето ѝ едновременно с обич и болка. Вече месеци прекарваше по-голямата част от дните си на това място, където водеше сина си, когато беше малък. Сутрин, щом се събудеше, първо отиваше на гроба му, а после идваше тук. Сама не можеше да си го обясни – момчето ѝ вече беше голямо, когато го изгуби, имаше толкова много места, където обичаше да ходи. Но сякаш нещо, по-силно от нея, я теглеше насам. Потънала в звука от детската глъчка, се взираше в децата, сякаш се надяваше, че синът ѝ ще слезе от някоя пързалка и ще се затича към нея с разтворени ръце, както беше правил като малко момче. После си тръгваше, отчаяна и съсипана, за да се прибере в пустия си тъжен дом. Не можеше дори да плаче вече. Беше изплакала всичките си сълзи през първите дни, в които осъзна, че Павел вече никога няма да отвори вратата, няма да извика: „Мамо, прибрах се!“, няма да я прегърне. Беше останала само една суха, раздираща болка, която не я напускаше и за миг и не можеше дори да удави в сълзи. Оставаха спомените и преживяваше отново и отново всеки миг от краткия му 16- годишен живот.

      Когато той се роди, тя осъзна, че до този момент дори не беше предполагала, че може да обича толкова силно. Цялото ѝ сърце, целият ѝ живот, целият ѝ свят вече принадлежаха на това малко човече, което огласяше с тънкото си гласче дома ѝ. А когато дойде онзи фатален ден, усети, че никога не беше мразила така всепоглъщащо, както мразеше неговия убиец. Беше способна да го разкъса с голи ръце, ако само за миг се изправеше пред нея. Искаше да бъде наказан, да страда така, както тя страдаше. Искаше да го види как се гърчи от болка и ужас.

      Оттогава бяха минали месеци. Но нито липсата, нито болката, нито омразата намаляваха. Заспиваше късно, събуждаше се рано, а това чувство на безсилие и празнота беше пропито дори в кратките ѝ сънища. Единствената ѝ мъничка утеха бяха детските гласчета, които се носеха между люлките и пързалките. Смехът, невинният плач и врявата им беше единственото, което я караше да се усмихне, макар и само за миг.

      От известно време, вниманието ѝ беше привлечено от малко момченце, около 4- годишно. Водеше го стара жена, вероятно неговата баба. Нещо у него ѝ напомняше за Павел, макар че на външен вид бе напълно различно. Взираше се в детето дълго и не можеше да откъсне очи. Бабата често сядаше до нея на пейката и двете мълчаха, загледани във всяко движение на малкия. Един ден възрастната жена наруши мълчанието и тихо заговори:

      - Трудно ми е вече, моето момиче, много ми е трудно.

      Милена изненадана извърна очи към нея и се загледа в сълзите, които се стичаха по сбръчканото ѝ лице. А думите, дълго задържани, бликаха сякаш от самото ѝ сърце:

       - Стара съм вече, сили не ми останаха. А детето си иска своето...

       - Къде са майка му, баща му? – попита по-младата.

       - Дъщеря ми почина малко след раждането, някакви усложнения получи. А баща му... – нещо трепна на лицето на бабата и след миг продължи:

       - Той изчезна, още като разбра, че е бременна. И после... Валето остана на моите ръце. Трудно ми е, но някак се справям. Обаче... какво ще стане с него, когато аз си отида от този свят, не знам. Това най-много ми тежи, чедо.

      Жената трепна. Една неочаквана мисъл се роди в съзнанието ѝ, избухна и сякаш безброй малки частички от нея се разпиляха в цялото ѝ същество. Хиляди мънички искрици тръгнаха по вените ѝ и вляха се в сърцето ѝ и събудиха заспалия ѝ живот. Веднъж появила се тази внезапна идея, не я напусна повече. Убеди бабата да се премести с детето в нейния дом и задвижи процедурите по осиновяване.

      Валето беше мило и добро дете и с появата си върна смисъла в дните ѝ. Сега отново имаше причина да се буди сутрин и да живее. Когато видеше усмивката му, когато малките му ръчички я прегръщаха, тя усещаше отново онази безмерна любов, която мислеше, че е умряла с Павел.

      Процедурите приключиха и тя официално стана негова майка. Една нощ бабата тихо си отиде в съня си. Напусна този свят, спокойна, че внучето ѝ вече е в добри ръце.

      Вальо порасна умен и възпитан младеж, който обожаваше своята майка. Знаеше, че тя не го е родила, но беше благодарен за мига, в който се беше появила в живота му, за любовта, грижите и вниманието, с които го обгръщаше. А тя беше щастлива и горда с момчето си, което приемаше като дар от Бога.

      Когато синът ѝ завърши гимназията, отиде да учи в университета в големия град. Милена изпита едновременно гордост, щастие и самота. Домът ѝ отново беше празен и тих. Но я успокояваше мисълта, че Вальо все пак ще се върне, ще я прегърне и ще ѝ каже колко много я обича.

      Звънът на вратата в онзи следобед я стресна и я изненада. Не очакваше никого и не предполагаше кой може да е. Запъти се към вратата и когато отвори, замръзна на мястото си. Това беше последният човек, който очакваше и искаше да види. Бяха минали години, но нямаше как да не го разпознае. Убиецът на сина ѝ – излязъл от затвора и готов да продължи живота си!

      Жената се облегна на стената, за да не падне, и изсъска:

      - Какво правиш тук?! Как смееш...

      - Аз... – запъна се мъжът. – Съжалявам. Но... дойдох да видя сина си. Няма да му казвам нищо, само да го видя...

      - Какви ги говориш?! – кресна жената, а в гласа ѝ се прокрадваха истерични нотки. – Ти уби сина ми, отне живота на едно прекрасно момче! А сега си дошъл тук да ми говориш врели-некипели! Пълен боклук си ти!

      Човекът не обърна внимание на думите ѝ и отново се обади:

      - Валентин е мой син. Разбрах, че си го осиновила. Моля те, нека го видя, само за минутка.

      В първия миг Милена усети думите му като шамар. Но бързо се съвзе и се хвърли срещу него като разярен звяр. Удряше го, риташе го, дереше до кръв лицето му. Изумен и невярващ, той се отскубна от нея и побягна по стълбите. А тя викна след него:

      - Да не си посмял да се доближиш до детето ми, изрод такъв! Уби единия ми син, стой далеч от другия, защото аз ще те убия! Чуваш ли?! Жив ще те одера!

      Цяла нощ майката не можа място да си намери от гняв и от болка. Мислите и чувствата се блъскаха в съзнанието ѝ и не ѝ даваха покой. Как смееше този боклук да идва тук и да твърди, че е баща на Вальо?! Той беше неин син! Само неин!

      На сутринта малко поуспокоена и изморена от безсънната нощ, се заприготвя да отиде до гробищата. Днес беше годишнината от смъртта на Павел и тя нямаше как да пропусне.

      Щом отвори вратата на входа, я блъсна шумотевица и видя полицейските ограждения. Странно, че не беше чула нищо до този момент. Загледа се в суетящите се полицаи и любопитството я зачопли отвътре. Видя една възрастна съседка, която винаги всичко знаеше, приближи се до нея и попита:

      - Какво се е случило?

      Без да чака повече въпроси, съседката отвърна:

      - Някакъв са застреляли снощи. Престъпник. Скоро от затвора излязъл.

      Милена зяпна от изненада. Нямаше откъде да знае, но я обзе чувство на увереност, че застреляният е същият, който вчера беше прогонила от дома си. И изведнъж се почувства спокойна, както не се беше чувствала от години. Беше искала този човек да бъде наказан, да получи възмездие. И някой беше сторил това. Обърна се и бавно тръгна по пътя, който беше изминавала години наред. До мястото, където винаги я очакваше нейният Павел.