Милена приседна на една от пейките на детската площадка и се загледа в играещите деца. Смехът им изпълваше сърцето ѝ едновременно с обич и болка. Вече месеци прекарваше по-голямата част от дните си на това място, където водеше сина си, когато беше малък. Сутрин, щом се събудеше, първо отиваше на гроба му, а после идваше тук. Сама не можеше да си го обясни – момчето ѝ вече беше голямо, когато го изгуби, имаше толкова много места, където обичаше да ходи. Но сякаш нещо, по-силно от нея, я теглеше насам. Потънала в звука от детската глъчка, се взираше в децата, сякаш се надяваше, че синът ѝ ще слезе от някоя пързалка и ще се затича към нея с разтворени ръце, както беше правил като малко момче. После си тръгваше, отчаяна и съсипана, за да се прибере в пустия си тъжен дом. Не можеше дори да плаче вече. Беше изплакала всичките си сълзи през първите дни, в които осъзна, че Павел вече никога няма да отвори вратата, няма да извика: „Мамо, прибрах се!“, няма да я прегърне. Беше останала само една ...