Разцъфналото ябълково дърво потрепваше от докосванията на пчелите. Отърсваше рошави цветчета и светлината се отразяваше в листата му. Като момиче то се оглеждаше в огледалото на облака и чакаше някой да му каже, че е красиво. Ала хората бързаха насам-натам, пчеличките се надпреварваха да правят мед и нямаха време за сладки думички с някакво си дърво, пък било то отрупано с пухчета от ароматни цветове като снежна сметана.
Постепенно то започна да губи надежда, че някой ще види колко е хубаво. Тъгата лека-полека обви с мек воал душата му и заспа в клоните доволно. Слънцето вече не му се струваше така гальовно, облаците престанаха да приличат на сатенени панделки, защото никой не спираше при него, за да се възхити на прелестта му, да му каже, че е ароматно, прелестно, единствено. Уханието танцуваше вдъхновено между близките цветя и дървета и се оглеждаше, няма ли да се появи някой, който да види и усети с душата си прелестта на цъфналото дърво. Дори слънцето изненадано повдигаше вежди зам ...