Ябълкова бяла приказка
Разцъфналото ябълково дърво потрепваше от докосванията на пчелите. Отърсваше рошави цветчета и светлината се отразяваше в листата му. Като момиче то се оглеждаше в огледалото на облака и чакаше някой да му каже, че е красиво. Ала хората бързаха насам-натам, пчеличките се надпреварваха да правят мед и нямаха време за сладки думички с някакво си дърво, пък било то отрупано с пухчета от ароматни цветове като снежна сметана.
Постепенно то започна да губи надежда, че някой ще види колко е хубаво. Тъгата лека-полека обви с мек воал душата му и заспа в клоните доволно. Слънцето вече не му се струваше така гальовно, облаците престанаха да приличат на сатенени панделки, защото никой не спираше при него, за да се възхити на прелестта му, да му каже, че е ароматно, прелестно, единствено. Уханието танцуваше вдъхновено между близките цветя и дървета и се оглеждаше, няма ли да се появи някой, който да види и усети с душата си прелестта на цъфналото дърво. Дори слънцето изненадано повдигаше вежди замислено и тревожно.
Привечер то полегна върху облакови възглавнички, пчелите се прибраха в кошера си, а разцъфналото дърво остана самичко. Заплака с бели ароматни листенца и те се разпиляха като пролетни снежинки върху зелената трева. Собствениците на градината поглеждаха към дървото, ала не виждаха мъката му. Птиците кацаха на клоните му, но мълчаха. Звездите се канеха да изгреят, но бяха слепи за болката му. Ябълковото дърво прегърна самотата си и заплака беззвучно. Красотата и уханието му бяха нищо, щом не радваха очите на друга душа.
Тази нощ бе най-дългата в живота му и то посрещна с отчаяние новия ден.
Настъпи утрото и дървото с радостна изненада видя, че има посетители - двама души спряха под клоните му. Бяха дошли на гости в дома на господарите. Възрастният господин хвана нежно ръката на белокосата дама и топло ú прошепна:
- Снегът в твоите коси е прекрасен като този ябълков цвят. А животът ми с теб през годините имаше вкус на прелестни медени ябълки, с каквито есента отрупва дървото всеки път, щом лятото си замине.
Жената се усмихна беззвучно, очите ú се засмяха като топлото пролетно слънце, прегръщайки мъжа и разцъфтялата прелест нежно. Той целуна топлата кожа на пръстите ú пеперудено леко, вгледа се дълго в очите ú и заяви уверено, вдъхвайки дълбоко уханието на ябълковото вълшебство:
- Най-божественият аромат на света е в твоите пръсти - същият като този на живите бели снежинки, направили вълшебен килим под дървото. Преди много години под неговите клони ти признах, че те обичам. Времето разпиля младостта и усмивките ни, но дървото все още е най-прекрасното в околността, а ти си най-красивото момиче за мен и продължавам да те обичам както тогава.
Дълго стояха те под отрупаните с бяла уханна магия клони и спомените им прелитаха като светулки, кацаха върху нежните цветчета, давайки им слънце и топлина в приближаващия мрак. Нощта се усмихваше весело, закичвайки в косите си пролетна сладост и топли спомени. А възрастните съпрузи продължаваха да държат ръцете си и да говорят.
Думите отлетяха като глухарчета и времето се разтвори в тях. Самотата и болката се разпиляха като слънчеви отблясъци в кадифеното око на здрача. Ябълковото дърво въздъхна щастливо от сладостта на споделената обич и я преля щедро в бъдещите плодове наесен.
Вятърът доволно пое с нежни пръсти пеперудите на обичта от душите на белокосите влюбени и ароматните кичести цветове, завъртя се като звезден танцьор и ги пръсна над заспиващия свят, за да се събуди утре по-светъл и добър с посадено семенце истинска любов в душата като спасение.
© Илияна Каракочева All rights reserved.
