Ягодови усмивки

            Всички момиченца на шест годинки като мен искат непознатите хора да ги забелязват и да им се радват. Затова, когато с мама и татко пътуваме с влак и трябва да чакаме на някоя гара, аз заставам в средата на чакалнята. Покланям се, казвам на висок глас двете си имена, както прави оня чичко, който представя артистите, когато участват в концерти. После започвам да пея или да рецитирам. Песента не е детска, а е от тези, които моите каки си тананикат и са научили от радиото. Наричат ги естрадни. А стихотворението е от детската градин. – последното, което моята учителка ми е дала за тържеството. Обичам да ми ръкопляскат и се радвам, когато на малките ми рамене поникват крилца. Усещам ги тези галещи перушинки, наистина ги усещам, а това ме кара да се усмихвам щастливо.

         Днес мама ми каза, че чакаме гости. Понякога дошлите са мното скучни и аз не им се радвам. Когато дойде приятелат на татко Георги - Соръка (кой ли му е дал това интересно име?), си "умирам от щастие"! Чувала съм големите да казват така, макар да знам, че смъртта не е хубаво нещо. Някой изчезва завинаги, скриват го в земята и ти никога повече няма да го видиш. А чичо Сорък е най-добрият от всички хора, които познавам! Поне сред мъжете. И знаете ли защо? Когато си играем на криеница, той влиза в големия гардероб между дрехите, а аз се правя, че не знам и го търся ли търся. Накрая го откривам, а след това се заливам от смях! Да ви кажа ли и коя е най-добричка от жените? Леля ми, разбира се, сестрата на мама, която живее на село и ми прави чудесни вкусотии! Щом ме чуе, че пея не "Капри, Капри...", както правят по радиото, а "Катми, катми, ядат ми се катми, ядат ми се...", тя запрята ръкави и след час от съседната стая с огнището се разнася оня аромат, който бих познала и в съня си. Мама ѝ се кара, че излишно ме глези, но аз започвам да я обичам още по-силно и знам, че никога няма да забравя какво е правила за мен. И за да ѝ покажа тази детска обич, тичам с всичка сила, щом я зърна, че се прибира от полето и се хвърлям да я целувам. Тя започва да ми се кара и гласът ѝ започва да прилича много на бабиния: "Спри се, детенце, потна съм, прашна съм, какво си ме запрегръщала!" Но аз си знам, че се прави на строга и не ми се сърди. А после я хващам за ръката и вървя щастлива с нея по пътя, докато стигнем селската им къща. Нали и вие разбрахте, защо за мен е най-добрата жена на света?

         Вълнувам се и съм нетърпелива. Днес щял да дойде свако – мъжът на любимата ми леля. Поглеждам често през прозореца. Валяло е и мама не ме пуща вън да си играя, защото пак ще трябва да пере дрехите ми, като ги изцапам. И аз обичам да бъда чиста, от малка съм си "чистофайничка" - татко ме нарича така. Той казва също, че за него аз си оставам малката му дъщеричка. Но нали скоро сложихме поредната черта на касата на вратата, а тя не лъже – пораснала съм с цели пет сантиметра! Вие също като мен знаете, нали, – малки са само бебетата!

         Изведнъж зелената порта се отваря и в двора влиза с едри крачки мъжът, който чакаме от сутринта. Зад клоните на сливата до оградата виждам спрелия камион, а свако носи една касетка пред гърдите си и я крепи, да не изпадне това, което е в нея. Черешиии! Посрещам го по пътеката, той се навежда и аз си вземам една шепичка. Ех, че са сладкиии! Хубаво узрели, хрупкави и червени! Слагам по две на ушите си, така, както татко прави винаги, когато ми купи от магазина и излизам на улицата. Покатервам се на високото стъпало на камиона с върховно усилие  и отварям вратата като герой. Сядам на мъжкото сако, под което усещам, че има и нещо друго, но пъргаво се насочвам към шофьорското място. Премествам дупето си, оказвайки стабилен натиск на това, което е под мен и протягам ръце да стигна кормилото. Залитам, много малко не ми стига да го хвана и с ново засилване се озовавам там, където искам. Натискам клаксона и, хванала волана, сияя от щастие, представяйки си, че съм подкарала големия камион. Натискам още веднъж  бибитката, та всички да чуят!

        Тичайки, от къщи излиза гостът ни и нещо подвиква, но аз не чувам какво. Страхувам се, че сега ще ме свали от шофьорската позиция и довършвам "карането" с още един оглушителен клаксон. Той отваря вратата и се плесва по челото. Сакото, на което бях седнала преди малко, е почервеняло от смачканите ягоди, завити от свако грижливо в касеткака. Пазел ги е, да не ги пече слънцето, но ето, че не можа да ги опази от мен.

         - Какво си направила, лудетино? - гласът му се опитва да бъде строг, но смехът напира в очите му и, като ме прегръща със силните си ръце, ме сваля от камиона.

       През това време дотичва и мама, разбрала по бързото му излизане от къщи, че съм сътворила поредната си беля. Той ѝ смига, давайки ѝ знак да не ми се кара и после бързичко обяснява:

           - Бях сложил в една касетка набраните сутринта ягоди и рекох да ви ги донеса, но сега не знам как ще ги ядете - станали са на сок...

           Мама гледа изцапаното от смачаните ягоди сако и се чуди какво да каже. Отваря уста и ядът ѝ вече е изтънил гласа ѝ като на оперните певици, които тя обича да слуша по радиоточката. Свако ме понася бързо по пътеката към къщи, а аз се чувствам така, сякаш двамата с него бягаме от нейния бликнал майчински гняв.

        Пред отворената врата на коридора ни чака татко – ухилен до уши и сякаш горд от постъпката ми.

         - Нали ти казвах, баджанак, че имам две дъщери и ми се е родило едно ... женско! За момче е гласена тази малката, за момчееее! По всичко си личи! Ей на - и камиона ти е готова да подкара немирницата, добре, че не беше оставил ключа на таблото. Току-виж го е превъртяла и наистина запрашила с твоята голяма машина!

          Мама пристига след нас, понесла злополучните ягоди, а от касетката малки издайнически капки шарят стъпките ѝ с червените си ягодови усмивки.