Ъгълът мълчеше, потънал в тъмнина. Той беше специален, защото събираше в себе си всичко онова, което се свършваше със стените и пода. Ъгълът беше техният център, допирна точка и комуникация. По принцип той живееше на границата между песимизма и оптимизма – винаги беше малко затъмнен, но и винаги устремен към светлината, на която стените и пода се радваха.
Днес Ъгълът беше тъжен. Новите наематели на стаята сложиха пред него голям шкаф и до гънките му изобщо не достигаше светлина. Той се протягаше по дължините на пода, по стените, стигаше дори тавана, но светлината оставаше далече от него.
Ядосваше се Ъгълът. Много се ядосваше и тайно се надяваше насъбралата се в него тъма да избликне и да изгони натрапените му мебели. Но дори стените и пода не усещаха смущението, което се криеше в душата на Ъгъла. Тъмата я обземаше, не, вече я беше превзела и той потъваше в острите си гънки изпълнен с нея. А денят приливаше – шумен, многоцветен, светъл. Той съществуваше според собствените си закони и по ...