Мизерията, в която живееше Стели, беше отблъскваща. Малък, мръсен и беден апартамент. Самота. Болка. Живот, който наистина беше труден и мрачен. Стели беше спортист.  Боксьор на прилично ниво. Залата в провинциалния град не му даваше много възможности. Няколко състезания годишно. Тренираше заради спорта, заради тръпката от боя. Харесваше му да е на ринга, да понася удари и да удря. Да печели. Загубите не го отчайваха. Извън бокса беше охрана в дискотека. Не харесваше работата си. Не харесваше и хората, с които работи. Повечето също бяха спортисти или бивши спортисти, които си мислеха, че са неоткрити таланти. Комплексари, които смъркаха амфетамин и биеха пияниците за удоволствие. Доказваха, че още са силни. Но всъщност бяха развалини. Психически и физически фалирали. Без всякаква душевност. Стели усещаше колко е нелепо, че тези момчета се възприемат като мутри, като някакъв фактор в престъпния свят. А всъщност не бяха нищо повече от момчета за всичко на собствениците на клубовете. Събирачи на лайна. Точно това бяха всички тези момчета. Това беше и живота им. Едно еднообразно съществуване в лайната. Жалко, наистина жалко.

Всяка сутрин той тичаше по 10 километра. Скачаше на въже и тренираше на крушата. След обяд ходеше да тренира в залата. А вечер - на работа. Имаше една сериозна връзка, но момичето го остави. Не ù хареса животът с него. Не ù харесваха и белезите по лицето му. Стели се питаше какво ли въобще ù е харесало у него. Не че беше грозен. Но беше прекалено мълчалив и затворен. Всички го считаха за малко странен. Нямаше дар слово, а не беше глупав. Просто не обичаше да говори напразно и да зарибява наляво и надясно жените, както се опитваха да правят повечето момчета от залата за бокс.

От известно време Стели все повече започваше да мисли за живота си. Мислите го измъчваха. Дори когато беше сред хора на работа, пак мислеше. Усещаше някаква неудовлетвореност и празнота, която няма как да запълни. Нито бокса, нито работата и приятелите, нито жените можеха да му дадат спокойствие. Психиката му ставаше все по-лабилна. Беше на 28 години. Алкохолът никога не го беше привличал, но започна да пие. Редовно, всеки ден. Отначало му стигаха 2 големи водки. Но после заспиваше с бутилката. Занемари тренировките. Качи килограми. Започна да чете книги. Нещо нетипично за неговите колеги и приятели. В апартамента си имаше една секция с книги, останали от баща му. Четеше разказите и романите на Джек Лондон. В някой от тях се разказваше за бокса и за нагласените мачове. Много му допадна този писател. Прочете и „Мартин Идън”. Прочете всичко от него. И празнотата в душата му продължаваше да расте. Самотата ставаше нетърпима. Започна да се кара с колегите си. Не търпеше тяхната арогантност и голямо самочувствие.

Една вечер в дискотеката гостуваше нашумяла поп фолк звезда. Всичко се пукаше по шевовете, нямаше места и правостоящите буквално се прегазваха за да гледат силиконовите цици на чалга идола си. Стели имаше много работа. Трябваше да разтърва пияни скандалджии, да гони хора от заведението и така нататък. Видя двама от колегите си, как блъскат към изхода един негов съсед. Момчето беше около двайсетгодишно, наивно и слабовато. Очевидно беше много пияно. Явно сгафило, защото го хванали да опипва момичето на един от другите охранители. Стели усети, че, ако не се намеси, работата ще е кървава. Тръгна към изхода, но се забави. Тълпата препречваше постоянно пътя му, а съседчето му сигурно вече ядеше здрав пердах отвън. След две минути успя да излезе. Не ги намери отпред. Затова заобиколи дискотеката и отиде там, където обикновено ставаха въргалите. Нямаше камери, нямаше полиция, само празни бутилки, фасове и всякакви други боклуци. Изненада се, когато видя, че не един, а цели трима охранители ритат на земята слабото момче. Опита се да ги спре. Но те му отвърнаха да си гледа неговата работа. Това било лично. Намеси се, изблъска единия, втория, а третият взе, че го удари с десен прав, точно в брадичката. Падна, изплю се веднъж и отново стана. Много пъти беше получавал такива удари и то по-силни. Но този път, нещо с главата му стана. Усещаше как ушите му пищят, а болката и всички други чувства напълно отсъстваха. Някакви налудничави мисли и картини минаваха пред очите му. Усети как в него се надига огромна агресия и злоба. Сякаш всички спотаени мисли и болки се отприщиха и взеха власт над тялото му. Бръкна във вътрешния си джоб и извади един черен,  много удобен и остър нож „Smith & Wesson”. Любимата му марка. Обичаше ножове. Като на кино, буквално за секунди, намушка и тримата си колеги. Със завършващ удар разпра гърлото на третия, докато тялото му падаше. Мирисът на кръв сякаш го отрезви. Сгъна ножа, сложи го обратно в джоба, без да го обърше. Погледна трите тела, които вече не помръдваха и усети някаква удовлетвореност. Такава, която му липсваше през всичките тези години, прекарани в тренировки, работа и еднообразие. Съседчето му вече се свестяваше от побоя и не можеше да повярва на очите си. Такива неща беше виждал само на кино. Стели  се обърна и му каза: „Другия път добре си помисли какво правиш, когато ходиш на дискотека, защото може и да ти е последният. За мен всичко свършва тук.”

На следващия ден целият град говореше какво е направил Стелиян боксьора. Мълчаха само трима души, защото вече ги погребваха. А Стели никой повече не го видя. Колкото и банално да звучи, нито го видяха, нито чуха, нито пък намериха тялото му. Ако някъде той все още живее, сигурно се радва, че е изчезнал от този погребан и безчувствен град, а може би постъпката му е била само повод за да изчезне. Каквото и да е било, само той си знае. Останалото са само жълти писаници във вестниците за един кървав инцидент.

Дискотеката продължи да работи. Охранителите бяха по-свирепи и отпреди. Само че всички се страхуваха от ножове.

Калоян Бинев