- Приятно изкарване. Забавлявай се! - усмихнах се на слушалката.
- Благодаря. Все още имаш възможност да дойдеш...
- Не - сепнах го - благодаря за поканата, но знаеш, че няма да се чувствам добре в компанията на "синята кръв" - визирах високомерните му приятелите за маса, които и той не понасяше, но за малкото време, което прекарваше в града, трябваше да поддържа някакви контакти и беше почти търпимо. - Ще се чуем утре, чао! Целувам те...
- Лека нощ!
Затвори телефона толкова бързо и спокойно, сякаш аз съм никой... А, ако наистина е така? Ако аз съм поредната компаньонка? Оставих телефона на малката табуретка до леглото ми, която е мой верен приятел още от ранно детство, когато падах от леглото. Сега не падам, но имам нужда да е наоколо, просто внася спокойствие. Не смея да проверя какво значи според Фън Шуй, защото не съм готова да се разделя с нея. Обърнах се към стената, пъхнах ръката си под възглавницата, поех дълбоко дъх и заспах.
Сънят ми бе прекъснат от рингтона ми. Протегнах се и с опипване се опитах да се добера до мобилния. Нямаше го. Мистериозно изчезнал? Няма начин изведнъж да са му се появили крака и да е избягал. Има само един виновник - малък, бял и космат. Не останах изненадана, след като намерих телефона си в леглото на кучето ми, което явно го е намерило за страхотна играчка, с която да успокои бебешките си венци.
Екранът светеше. Очите ми се затвориха, заради ярката светлина. Отворих едното и от предпазливо разстояние видях името му върху дисплея.. В първият момент не зацепих кой е *******. Отхвърлих обаждането и се насочих към леглото. Телефонът отново позвъня. Съзнателно затворих, знаех, че причината да ми звъни по никое време, е алкохол в големи количества. Дали пияните устни говорят истината.. Реших, че е по-добре да живея с тази сладка заблуда. Изключих звука на телефона и се завих през глава.
Любопитството не ме остави за заспя. Открих лицето си и видях, че таванът е осветен от светлина идваща от... мобилния ми. Пак беше той. Господи, тази негова упоритост ще ме погуби някой ден. Естествено през ума ми преминаха най-лошите причини за среднощното позвъняване. Вдигнах.
- Знаеш ли колко е часа? - измърморих, прозявайки се.
- Ако съдя по горния десен ъгъл на дисплея на нещото, което държа в ръката си, е точно четири и половина.
Беше ми трудно да го анализирам от едното изречение, но предвид дългото обяснение, беше на поне пет големи уискита и не беше в най-трезвото си състояние.
- Добре и защо не спиш, както правят всички нормални хора по това време? Не ми казвай, че не си си прибрал?! - прозрях.
- Първо - петък е. Второ - няма да се прибера, преди да те гушна за лека нощ! - звучеше плашещо уверен и сериозен в думите си...
- Ти си луд, прибирай се! Утре ще се видим.
- Чу ли ме? Искам да те видя, дори за 5 минутки, няма да те бавя, обещавам.
- Но навън е...
- Лято. Чакам те пред вас.
Затвори, а аз останах със зееща уста. Той сериозно ли? Ами, ако се шегува с мен и просто иска да ми покаже колко лесно впечатлима и заблудена съм... Мисълта ми беше прекъсната от съобщение "Чакам". Явно не се шегува. Отворих гардероба и облякох първото, което видях - надали би ме съдил за вида ми посред нощ. Спестих или по-скоро пропуснах търсенето на два еднакви чорапа. Навлякох ботушките си боса. Ботуши през юли? Та, кой ще помни след 100 години?
От много бързане изтървах връзката с ключовете на пода. Така издрънчаха, че сигурно наруших хармонията на питбула от четвъртия етаж. Вдигнах ги и се изнизах. Слязох по стълбите и видях познат и любим силует пред входа.
- Значи наистина не се шегуваш.
- Аз никога не се шегувам, казвал съм ти го неведнъж. - засмя се.
- Е, какво има? Всичко наред ли е?
- Абсолютно. - усмихна се, най-любимата усмивка, разтапям се.
Телефонът му иззвъня от джоба му. Не го извади, а с едно докосване отклони повикването. Пресегна се, придърпа ме към себе си, целуна ме по челото и ме прегърна.
- За това дойдох. Благодаря ти, че слезе заради мен. Извинявай, че те събудих. Отивай да спиш. - звучеше странно. - Лека нощ.
Отдръпна се, телефонът му отново звънна. Извади го този път и вдигна. Гледах го как се отдалечава. Дори не ме изчака да се прибера.. Ами, ако нямам ключове и телефон и не мога да се прибера? Ще хвърлям камъчета по прозореца на спалнята на майка ми? За щастие, имах ключ от вкъщи. За нещастие, на него не му пука за мен или поне не изцяло. Пука му, но иска съвсем различно нещо. За къде така бързаше, че ме изпрати да си лягам толкова бързо. Кой ли му звънна? Надали е майка му, намираща се на хиляди километри от тук... Който и да е бил, се оказа по-важен от мен.
Раздвоена съм на разсъмване. Искам истината, но не съм готова за тежестта ѝ. Съмнявам се, че някой от 'приятелите му за маса', се е загрижил, дали се е прибрал. В какво да го виня, след като дори не ме е излъгал... Тръгна си без да каже нищо. Всъщност каза 'Лека нощ', но без целувка - толкова нехарактерно за него, щом сме само двамата. Обикновено, присъщо за него е да си тръгва неочаквано, необосновано... Някои убийци от криминалните романи, оставят рози до безжизнените тела. Неговата запазена марка е мълчанието на раздяла - с това дарява безжизненото ми тяло всеки път, когато си тръгва от мен. Появява се след време и все едно нищо не е станало. Въоръжен с чаровната си усмивка и интелигентността си, отново заблуждава трезвото ми съзнание. Такъв е опиат. Аз съм идиотка. Дори - нещастница. Пак му се вързах. А, ако сънувам и всичко е плод на въображението ми и нещо от това не се е случило? Би било прекалено лесно, ако е така. Реално е и то много. И реално боли. И сън пак не ме лови, а слънцето изгрява и напомня, че цял ден ще мисля за глупостта си.
© Rumyana Momchilova All rights reserved.