Какво ли би станало от мен, ако в живота ми не присъстваше безспорният авторитет на братовчедка ми  Руслана? Нищо! Категорично нищо! Тя, милата, мислеше за всичко и винаги изтъкваше, че извайва нещата, аз действам с нея и когато поотрасна, плодовете от тези действия ще ми дойдат като харизани.

  Не помня дали бях навършила четиринайсет години, когато моят безспорен авторитет взе в ръцете си изграждането на името ни сред младежи и девойки. Общо някак си, но с по-далекобойна цел към момчетата, които за мен в по-късен период щяха да ме ухажват, да ме свалят и прочие дейности, но опиращи до основната цел – да отидем на разходка и евентуално натискане на някоя по-скрита пейка. Та като споменах за натискане, мнението на Руслана беше категорично:

  - Хич не си ги мисли, Лазарино! Тия натисканици в тъмното по пейките не водят до нищо хубаво, освен до сриване на име и авторитет! След това момчетата няма да отделят време на ухажване, а ще  искат незабавни действия по пейките. Ние с теб това няма да допуснем! Хеле пък ти, защото аз, като по-голяма, вече съм седяла на пейките и знам мерзките желания на пуберите.

  Така подкована, за пореден път се оставих изцяло  под ръководството на Руслана.

  То и да не бях се оставила, пак щеше да ме ръководи. И тя го правеше самоотвержено, осъзнато и винаги за мое добро, като никога не пропусна да каже, че всичко, което прави, някога ще ми е като харизано. Както примерно част от дрехите ù, за което нямах нищо против. Щом са на Руслана, и последен парцал да е, ще го нося и ще питам за още.

  Но да се върнем към моето въвеждане в мероприятието, наречено правене на добро име, с цел последващо добро пласиране сред подобаващо общество.

 Първо, Руслана рече да музицираме пред отбрани от нея приятели. Тя свиреше на пиано, е, не беше виртуоз, но можеше! Аз, като нейна бледа сянка, не свирех на пиано, но пък скрибуцах на цигулка. Общо двете знаехме един концерт на Оскар Ридинг. Да не се морим за изучаване на по-виртуозно произведение, Руслана рече:

  - И без това тия не разбират от класическа музика. Ще им изсвирим Ридинг. И да си донесеш рокля, по-хубава и спретната. Да не ми се изтъпаниш с твоите съдрани дънки! Ще музицираме пред отбрани хора.

  А отбраните бяха няколко нейни съученици от гимназията и двама трима по-големи приятели, сред които имаше и един журналист. От това сърцето ми скочи в гърлото, защото си помислих, че онзи ще се захласне в нашето свирене и току-виж ни отразил в местната преса като някакви чудесни музикантки, до този момент скрити таланти. Винаги съм искала да ме отразят в пресата. Може малко, ама да ме отразят! Пък ако е със снимка и да ме видят, цена няма да имах!

  На концерта беше и Стафидката, която някога свирела на акордеон и това ме притесни много, защото сигурно щеше да забележи дребни пропуски в моето пицикато. Нищо подобно! Слушателите ни се подредиха де където сварят да седнат, ама някак си подредени по двойки. Колкото и да бях смотана, усетих, че тая подредба не предвещава внимателно вслушване в музиката и никой няма да забележи лошото ми пицикато. Изкарахме концерта до някъде и при първата продължителна пауза онези избухнаха в бурни ръкопляскания и възгласи „Браво, браво! Не се морете повече! Майсторки сте!” Което откровено означаваше, че по-добре да спрем с Оскар Ридинг и да се отдадем на приятни разговори. С моите мечти за отразяване в пресата беше свършено! Както впрочем свършиха и опитите ни за създаване на име сред обществото като на виртуозни музикантки.

  Това, разбира се, никак не попречи на Руслана да спре опитите в граденето на имиджа ни. Следващата стъпка беше къде по-лесно осъществима и създаваща популярност сред най-широк кръг от народ.

  - Лазарино, дай да си плюем на петите и да станем прославени планинарки. Туристите са добри хора, сред тях щъкат всякакви – млади и стари, образовани и горе-долу. Ще бродим из планините, ще покоряваме върхове и може да стигнем до Мусала. А качим ли Мусала, като нищо ще се заразим от катеренето и алпинизма и ще се включим в международни експедиции.

  Аз слушах с отворена уста. Същи поп говореше пустата му кака Руслана! Чертаеше такива планове за нас двете, че как да не тръгнеш след нея. Тръгваш без да питаш и в мечтите си ставаш това, което тя е начертала. Тогава със сигурност пресата ще ме отрази, помислих си аз. При тая перспектива се навих от раз.

  - Почваме от Витоша. Голо бърдо ни е ясно, Люлин не е  за хвалба, Вискяр също. Ако ще да пребродим всяка пътечка, няма да възпроизведем никакво впечатление. Хеле пък сред планинарите! Само Витоша!

  Избра Витоша, защото така или иначе ни беше под носа, още повече, че често ходехме там на излети.

  Първата тренировка, която би трябвало да ни проправи път към Мусала, а после и към петхилядници и дай Боже към самия Еверест, стартира в три и половина след полунощ. Начертаният маршрут от нея изискваше ранно ставане, защото трябваше да минем път, от който сега главата ми се замайва, а тялото ми потръпва от страх.

  Тръгнахме от село Студена по време, когато звездите блестяха, а Слънцето беше на часове от небето над нас. Няма жива душа. Само аз, Руслана и природата.

  - И да знаеш, ще бъдем първите посетители на хижа Трендафила! – окуражаваше ме тя. – Чух, че била новопостроена. На три етажа. Нова и супер хубава. Още не я знаят хората и няма да има тарапана. Което не е много добре, защото няма как да създаваме име в полупразна хижа, ама ние после ще разказваме, че сме били там и така може да ни се разнесе славата, че сме били едни от първите посетители. А това какво значи? Значи, че сме толкова запалени туристки, че не се сдържаме и сме тръгнали за Трендафила в това не особено приятно време.

  Тези разсъждения бяха в район, наречен Ловно  стопанство Попово, охранявано и пазено като резерват. Руслана, като информиран човек, се сети за тая работа и нареди:

  - Лазарино, скоро да се смъкнем да вървим в дерето, защото тук май стрелят без предупреждение. Може да ни гръмнат като едното нищо!

  - Ами като слезем в дерето, дали няма да ни срещне някое диво животно и то да ни нападне, а после и изяде? – разтреперих се от страх.

  - Дивите животни сега спят в бърлогите си. Но пазачите бдят със заредени пушки, затова давай да се смъкваме в дерето!

  По-нататъшния преход няма да описвам, защото няма и какво да се описва. Мрак, звезди и разсъждения върху различни въпроси на моята пътеводна светлина Руслана. Някъде при изгрев слънце бяхме минали селата Рударци, Кладница и първите лъчи ни свариха на хижа Селимица. Толкова рано, че още нямаше никакви признаци на събудили се хора. Седнахме на една пейка и докато хапнем, слънцето се скри, а гъста мъгла запълзя от върха към хижата. Жив човек няма. Хвана и студ.

  - Да отидем в хижата, а? – плахо предложих прекъсване на предварително начертания план.

  - Ако мислиш, че така се гради име, дълбоко се лъжеш! – скастри ме Руслана. – Това е първа трудност. Няма да ни прекърши! Тръгнали сме към Трендафила и нищо няма да ни отклони от този път. Не виждаш ли, че пътеката е трасирана с жалони за мъгливо време? Няма как да се загубим. Затова яж и да тръгваме!

   Ако групата беше от трима човека, да гласуваме. А ние сме двете, при това моят глас не струваше пукната пара.  Нарамихме раниците и към Трендафила, която в ума си започнах да наричам пустата му противна Трендафила.

   Пътеката се извиваше между камънаци и напращели за живот драки. Скоро сред камъните се появиха и остатъци от зимния сняг. А ние облечени като за Петровден. Руслана с шлиферна поличка и къси чорапки, а аз с панталони и шушлеково яке.  По-малка, ама по-предвидлива. Пренебрегнах подмятанията на Руслана, че с тези одежди баш туристите щели да ме таксуват като „кашкавален турист”, но отчитайки факта, че все пак съм по-малка, следвало и да съм по-кекава, така че трябвало да се пазя от простуда. При нея нещата били ясни – закалена и печена отвсякъде, плюс това с китайски кецове, които в ония времена бяха признак на добър вкус.

  Точно пред хижа Брокс нещата започнаха да вземат почти трагичен характер, тъй като хижа не се виждаше. А трябваше да е там, защото съвсем наскоро тя влизаше в нашите планинарски скиторения. Тогава минахме през нея само за маркировка, защото гонехме до обед да стигнем до хижа Фонфон.  В този ден обаче Брокс липсваше. Или по-точно, липсваше горната ù част. Имало пожар и от нея бяха останали само основите. Според мълвата, носеща се пред митичната Трендафила, тя била само на десет минути път от Брокс.

  - Не се бой, Лазарино! Брокс изгоряла, но затова пък новата хижа ще ни лъхне с нови нари, нови чайници и всичко ново.

  - Да, ама вече се вкочанясахме! Подгизнах! По мене няма нищо сухо. Мога да се напикая, без да ми личи!

  Намерихме някаква барака – необитаема, заключена и смачкана отвсякъде. Вратите с катинари, прозорците с капаци. Няма нищо, съвсем нищо! Само една стряха, която в онзи момент ни се видя райско място. Положението, както се казва, ставаше натопорчено. Много зле и доста страшно, с оглед на това, че наоколо не се виждаше жива душа.

  - Лазарино, както вече знаем, Трендафила е на десет минути от тук. Така казаха и няма да ни лъжат, я! Аз като по-премръзнала, с голи крака и следователно по-вкочанена, не мога да бягам. Затова ти бягай по пътеката, по-млада и пъргава си и след десет минути ще я намериш. После идваш, вземаме багажа и сме спасени.

  Нямаше как да оспорвам този план, който не блестеше с гениалност, но пък за кога да мъдрим нещо друго, след като бавно и славно измръзвахме. Хукнах по пътеката и току поглеждам часовника. Скоро пред очите ми се появи и тя – хижата Трендафила. Построена, цяла и незасегната нито от пожар, нито от нещо друго. Под нещо друго разбирай, измазване, прозорци, врати и каквото и да е друго извън тухлите. Хижа Трендафила ме посрещна с голи стени и без помен от живот в нея. Хукнах обратно.

  - Е, какво, Лазарино? Защо ми се виждаш оклюмана? Да не е изгоряла и Трендафила?

  - Не, цяла си е, ама по нея няма нищо! – и обясних съществуващото положение. Това ни дойде в повече. Очакваше ни някаква смърт, ама дали от измръзване или от нападение от диви животни, не знаехме. Както казва народът, ще си отидем мърцина, без да сме направили нито име, нито слава около него.

  - Я да погледнем наоколо, хем да се разтъпчем, хем да видим за някаква сушинка – предложи Руслана и поехме без цел към първата поляна, изпречила се пред очите ни.

  И изведнъж, о, имало Господ! През клоните на дърветата се процеждаше дим от печка. Истински дим! Не от пожар, а от печка.

  - Ура! – ревнахме с цяло гърло и с остатъка от  силите си се втурнахме през драки и шубраци към дима. Скоро пред очите ни се откри една къщурка, от чийто комин наистина се стелеше веществото, показващо наличие на човешко същество.

  Не усетихме кога се озовахме пред вратата и смело затропахме. А когато се показа един мъж по долнище на пижама, едва не го съборихме от прегръдки.

  Онзи стоеше като вцепенен. Изумен и сащисан.

  - Какви сте вие, бе? Акъл имате ли? Къде сте тръгнали? – задаваше въпроси като в скоропоговорка.

  - Туристки сме, не личи ли? И акъл имаме, а сме тръгнали към хижа Трендафила!

  - Каква Трендафила, бе! Кой ви върза тая тенекия? Тая Трендафила няма нито мазилка, нито дограма!

  - Видяхме…

  - Хайде, влизайте и събличайте всичко мокро! – хижарят, който после стана наш приятел и популяризатор на подвига ни, показа едно одайче, където съхраняваше разни джунджурии. Показа ни въже, на което да проснем всичко мокро и ни даде разнокалибрени и сухи дрехи.

  След няколко часа времето се оправи, блесна слънце и планинарите започнаха да прииждат. Кой би пропуснал такъв майски ден, окъпан от дъжда и блеснал с цялото великолепие на току-що раззеленилите се дървета, на първите билки и цвърченето на птиците! Идваха запалените по красотата на Витоша планинари, а хижарят ни показваше като атракция:

  - Вижте ги тия двете, дойдоха в най-големия студ, в мъглата и дъжда. Мокри до кости. Тръгнали, моля ви се, към Трендафила!

  При споменаването на това, всички започваха да се смеят и вместо да ни питат как се казваме, почнаха да ни викат Трендафилките. Славата ни тръгна някак си в лоша посока.

  Това можеше да обезкуражи някого, но не и кака ми Руслана. Акълът ù взе да щъка насам-натам, мозъчните клетки явно доста се напрегнаха, защото съвсем скоро тя роди план, изчистващ имиджа ни на Трендафилките.

  - Следващата неделя отново сме на планината, но този път ще носим книги!

  Погледнах я изумено. Или повече от изумено, защото да се товариш с книги по баирите за мен беше неразумно. Прихванала моя поглед, Руслана въздъхна и взе да дава обяснения на неразумната си и още твърде зелена братовчедка:

  - Лазарино! Провалихме се като планинарки и това е ясно! Но ако трябва да съм честна, на мен май не ми харесва чак толкова да вървя като гламава по десет часа, само и само някой да каже, брей, че планинарка! За теб да не говорим! Знам ти мераците по морето. Така че да се вземем в ръце, да изчистим името си и да приключим с покоряването на върховете. Дори Черни връх отхвърлям като план.

  По-нататъшните действия на Руслана включваха едно-две посещения на местата, където ни викаха Трендафилките, но този път да ни видят с книги в ръка. И не какви да е, а класика! За целта тя взе най-дебелия том на Хегел. Като видях това, сърцето ми се сви в болезнен спазъм. Край, рекох си, тоя път загивам тотално!

  - Не се бой, неразумна моя! Няма да товаря мозъчето ти с Хегел! То, не че аз много го разбирам, но си е по-друго, когато туристите ни съзрат с книги и хвърлят по едно око към заглавието. Тогава ще подхвърлят учудено „О, вие четете Хегел! Толкова млада, а Хегел!”

  - Да, ама за мен какво ще рекат? Аз Хегел няма да влача из планината, та ако ще турско да стане!

  - Не съм го и помисляла! Ти, като по-малка, ще четеш поезия! И не ми противоречи – изсъска тя, усетила напиращия водопад от отрицание към четенето на рими. – Приготвила съм ти том на Световна поезия! Не е речено, че ще четеш. Важното е да държиш книгата правилно и чат пат да отгръщаш по някоя страница. За достоверност може и да въздишаш, а ако пребършеш по някоя сълза, съвсем ще го докараш на четяща поезия! Това е последното ми решение!

  При тези думи аз млъкнах. Не че успях да кажа нещо, но поне имах намерение.

  И така, на следващия излет по познатите места, където ни подвикваха Трендафилките, ние избирахме по-открити места, където имаше и повече хора и просвахме одеяло, на което започвахме литературните си занимания.  Един-единствен човек оправда очакванията на Руслана. Беше някакъв възрастен господин, който след като намести очилата си, почти повтори лелеяните от нея думи, че била твърде млада, а вече четяла Хегел. Всички останали, които въобще се загледаха в демонстративно навирените книги, подхвърляха, я, Трендафилките вече четат, а не ходят да покоряват нови вили.

  При тези мерзки сцени и моята душа се разбунтува. Това унижение вече ми идваше в повече и най-неочаквано се опълчих:

  - Виж какво, како Руслано! От днес нататък ти си гради име и слава както искаш! Аз не влизам в тези планове. И не ми давай аргументи, че това ще ми дойде като харизано! Ще се моля да не ми остане като харизано името Трендафилка, щото моето може и да не е първа хубост, ама съм си свикнала с него!

  Усетила непоколебимата ми решителност, кака Руслана затвори Хегел и рече примирено:

  - Права си, Дребна.

  Назоваването с това име при нея означаваше, че ще се съобрази с желанието ми, па било то и безкрайно неразумно. Така стана и сега.

 - Права си, Дребна – повтори тя. – От сега нататък сами ще се грижим за име и слава. Аз завършвам гимназия, ти пък постъпваш в нея или където и да е. Все някак си ще се оправим и без натрупани подвизи по планини или на попрището музикално.

  Така и стана. Руслана завърши, започна работа, пак тръгна по планини, но този път с определен момък, който в последствие ù стана съпруг. Аз от своя страна тръгнах в съвсем друга посока. Крайният резултат все пак имаше нещо общо с първата ни изява по музицирането. Нали исках да ме отразят в местната преса! Е, отразиха ме по разни поводи, но броят на отразените от мен събития нямат брой.  И когато пишех за някого, все се сещах, че това може да влезе в изграждането на славата на името му. Затова се стараех максимално! Знам ли, можеше и на него да осъществявам някаква детска мечта…

Латинка Минкова