За човека и щастието

Слънцето клонеше към поредния си залез и безмълвно потъна зад очертанията на планинските върхове. Наблюдавайки ги отстрани, човек би останал с впечатлението, че зад тях някой е разлял в безкрая реки от разтопено злато, с което бяха очертани контурите на планината.

А долу, ниско в подножието й, потънали в магията на тази дивна гледка, две жени - старица и девойка - се опитваха да намерят някаква допирна точка между поколенията, която свързва хората в една обща верига, независимо от възраст, пол и епоха. Те стояха, попиваха в себе си мъдростта на планината, на слънцето, на въздуха, който ги обгръщаше и разговаряха, търсейки себе си и смисъла на съществуването в собствените си разсъждения.

След продължително мълчание, първа заговори старицата:  

- Знаеш ли, животът е толкова елементарен и прост, но малцина са тези, които осмислят това. Толкова малко се иска, за да бъде човек щастлив! А животът на щастливия човек е много по-лек и пълноценен. Ти била ли си щастлива, Маргарита?

Девойката бавно вдигна глава и погледна замислено старата жена:

- Не знам. Може би, понякога да.

- Защо ли те питам? - сякаш на себе си промълви старицата. - Нима има някой, който поне за кратко да не е бил щастлив? Не вярвам. И ти не вярвай на тези, които се опитват да се изживяват като абсолютни нещастници. Всеки е изпитал по своему щастието. Не напразно е казано, че все някога то каца на рамото ти. Но какво е щастието? Как го разбираш ти, Маргарита?

Настъпи пауза. Девойката се напрягаше да намери най-точната формулировка на своето виждане по въпроса за щастието. И въпреки че й беше трудно, се опита да го изрази:

- Когато ми е пълно сърцето с възторг, се чувствам щастлива. Когато няма в душата ми болка, обида и страх, пак съм щастлива. Но това е толкова рядко... Все има нещо, за което трябва да се боря, други неща, които трябва да отхвърлям, трети, от които трябва да бягам далече и още, и още... И всяко едно от тях ми отнема възможността да бъда щастлива.

- А защо? Замисляла ли си се някога защо толкова рядко човек е щастлив? Не би ли могъл, като погледне в небето пламтящия изгрев, да се почувства щастлив от това, че му е дадена тази привилегия - да стане свидетел на едно ново раждане, на едно обещаващо начало. Или минавайки покрай цветята, да забележи красотата им, да се възхити на тяхното неподправено съвършенство, да вникне в скритата им философия - те са щастливи от своята участ и даряват от щастието си чрез своя неповторим аромат.

- Навярно човек не познава самия себе си. Или е толкова самовлюбен, че забелязва само своите чувства, своите болки, нереализираните си желания и хленчейки, страдайки от всичко това, забравя да погледне наоколо. Не се и замисля дори дали останалите хора също не са толкова онеправдани и страдащи като него. Какво остава да помисли за другите неща, над които отдавна е поставил себе си!

Старата жена се оживи, в очите й заискриха пламъчета на задоволство:

- Виждаш ли, Маргарита, точно това исках да провокирам у теб, а и у другите - когато човек се замисли, когато започне да задава въпроси сам на себе си, винаги достига до някакъв отговор, налучква някаква скрита пътека, която ще го доведе до място, откъдето ще успее да види просветлението. Тогава ще си даде сметка, че вместо да се самосъжалява и да обвинява обстоятелствата и живота за своите нещастия, може да си помогне сам да превъзмогне сполетелите го неудачи, може да намери опорите за самия себе си, които ще му помогнат да се задържи прав и да премине напред. Тогава по-бързо ще загърби болката от несполуките и ще се опита следващия път да бъде по-мъдър, по-предвидлив, да пощади сам себе си от рисковете на неблагоразумни постъпки.

- Но защо хората винаги толкова грешат и в повечето време от живота си разплащат за грешките си и не успяват да се порадват по-продължително на щастието си? Защо обикновено сме по-скоро неудовлетворени от нещо, което не сме постигнали и все се стремим някъде напред, в бъдещето да открием щастието? Или ако сме го намерили и осмислили, докато го усетим, докато му се порадваме, го изгубваме някъде по пътя си? Защо не можем да го задържим за по-дълго време при себе си?

- Може би, защото такава е човешката същност - да не цени това, което има, а да се стреми все към нещо далечно, недостижимо, мислейки си, че то е много по-различно от това, което притежава. Каква заблуда! Човек не е наясно с толкова неща! Вглеждайки се през призмата на бъдещето, той вижда някакви причудливи, призрачни силуети и приемайки ги за приказно вълшебни и невероятно интересни, се устремява с цялата си енергия, надежда и страст към тях - дотолкова, че забравя да обръща внимание на настоящите си богатства и притежания. Така, в стремежа си да догони въображаемото си щастливо бъдеще, без да усети, без да осмисли, човек бавно руши малкото, но присъстващо щастие от своето настояще. Но какво да се прави, всеки сам трябва да учи тези уроци. И колкото по-добър и старателен ученик е, толкова по-рано ще проникне в някои изначални истини и ще усети същността на нещата. Животът е едно велико училище.

Старата жена понечи да продължи, но някаква друга мисъл я накара да промени намерението си и вглеждайки се в потъмняващото небе, промълви спокойно:

- Стига за днес. Уроците не трябва да са прекалено дълги, за да могат да бъдат осмислени. Всеки има правото да ги тълкува по своему, да ги приеме или не, да поразсъди върху казаните думи или да ги  отмине с пренебрежение. Но нека все пак запомни, че за да е щастлив, му трябва много мъничко, трохичка усилие - просто да погледне край себе си, да има очи за небето, за птиците, за дъжда и за вятъра, за мълчаливото цвете, за очите на другите хора край себе си и... за толкова още неща! Иска се само да пожелае да се вгледа и ще открие това, което търси.

Вечерният здрач пропълзя под върховете на планината, загръщайки последователно с вълшебния си плащ скалите, горите, поляните. Две женски фигури се превърнаха в сенки и се сляха в един общ контур, който неусетно потъна в здрача. Нечия далечна ръка започна да пали звездите в небето. Настъпилата тишина заключи в своя сейф величието на този миг!