Алексия тракаше с високите си токчета по мраморния под на летището в Техеран и бързо се отправи към терминала. Даде си паспорта и зачака нервно. Беше бясна и изключително изнервена.

- Къде е визата ви за престой? - попита на развален английски мъжът, който пое паспорта й.

Алексия, която наблюдаваше минаващите ирански жени, се обърна.

- Тук. - каза му тя на фарси и разлисти страницата с журналистическата виза.

Мъжът се усмихна, би печат на паспорта й и го върна заедно със самолетния й билет.

- Полетът за Лондон има закъснение от 50 минути. - съобщи й той.

Алеския направи нервна гримаса, благодари и със сядането загледа часовника си. Мразеше нередовните полети. Седнала на меката и удобна мебел, Алексия определено беше магнит за любопитни погледи. Беше висока и стройна жена, с дълга и права червена коса, вързана на красива опашка, с бледа, почти прозрачна кожа и ярко сини очи. Бе облечена в черен, строг костюм и скъпи обувки на високи токчета. Множество жени и мъже извръщаха глави, за да я доогледат, докато минаваха покрай нея.

Докато стоеше, кръстосала крака, телефонът й извъня и тя подскочи.

- Ало? - каза тя с гърлен и в същото време нежен глас, който издаваше раздразнението й.

- Как мина делото? - чу се гласът на Надя, нейна добра приятелка и колежка.

- Подобаващо зле. - отвърна Алексия.

- Какво ти казаха?

- Трябва да имам сключен брак ,за да ми дадат попечителството. Представяш ли си?... Можеха да ми го кажат преди година и половина, когато започнах делото. Съдът ще се произнесе до две седмици. Видяло се е, че пак ще обжалвам.

- Или можеш да сключиш брак? - предложи й Надя.

- О, да... за две седмици...

- Знам, че си ядосана, но по-добре отмени прикачването си от Лондон за Осло... - започна неуверено Надя.

- Защо?!

- Ами... шефът се обади. Насрочил ти е интервю.

- Интервю?! В Лондон?! С кого?... - започна да крещи Алексия. - Но как... аз нямам готовност. Няма ли кой да го поеме?

- Ами... не. В смисъл...

- В смисъл?

- Някога чувала ли си за Нилс Стеферсен?

- Не... О! - младата журналистка подскочи на мястото си. - Писателят?

- Мхм... получи номинация за Нобелова награда и ние ще сме първите, които ще вземем интервю.

- Няма ли кой друг да вземе интервю от него?

- Ами... нали си скандинавка.

- Е, и? Искаш да ми кажеш, че не знае английски.

- Не. Шефът иска да го интервюираш на шведски.

- Не съм го практикувала - веднага я отряза Алексия.

- Да, да... чували сме. На летището ще те чака служебна кола. Трябва да затварям. До скоро. - Надя бързо се изплъзна от поредния прилив на гняв от страна на Алексия.

Докато чакаше в поредното лондонско задръстване, Алексия бе отворила лаптопът си и правеше проучване за Нилс Стеферсен. Интервютата й бяха изрядни, не искаше да се изложи само защото денят й бе крив. На едно тефтерче си написа лист с въпроси и накъде да поде интервюто и зачака.

- Закъсня! - изсъска Надя.

- И аз те обичам. - отвърна й сакрастично Алексия.

Младата журналистка затрака с токчетата си към стаята, където писателят се бе настанил удобно и чакаше.

- Прощавайте за закъснението - извини се Алексия още със самото влизане. - Задръстване.

- Няма проблем. Чакам ви едва от двадесет минути.

Този намек не й хареса.

- Името ми е Алексия Адолсфен - представи се тя.

- Значи не сте от Швеция. - каза й Нилс, пронизвайки я със светлите си очи.

- Не. От Норвегия съм. Просто знам шведски.

Не й хареса как започна интервюто, затова побърза да си зададе въпросите и да се прибере в хотела. Помежду им имаше силно напрежение и те често вкарваха ту лека, ту по-рязка ирония в разговора си. Когато интервюто най-накрая приключи. Алексия му благодари и се изправи.

- Значи това е чувството да бъдеш интервюиран от норвежка... - намекна й той и я погледна криво. Личеше си, че и той не е доволен от беседата. Алексия само го погледна презрително, изправи се, излезе от стаята и метна тефтера и диктофона на бюрото на Надя.

- Оправяйте се оттук нататък. Аз си тръгвам. И кажи на шефа ми, че е тъпанар.

Надя я проследи с поглед и подвикна след нея.

- Това в буквален или в преносен смисъл да му го кажа?

- В буквален - отвърна яростно Алексия и изчака вратата на асаньора да се затвори.

По пътя към колата, тя получи телефонно обаждане от Иран. Беше адвокатът й, който водеше делото за попечителство над Самира.

- Лоши новини - започна той. - Ако на последното дело не се явиш със съпруг, забрави за Самира. Отказаха ни право на обжалване. Казах, че имаш годеник в случай, че...

- В случай, че какво?! Че намеря някой, който да се ожени за мен до две седмици?! Това е абсурдно! Не можем ли да удължим срока?

- Това е Иран, а не Европа. Закона си е закон. Всичко е в твои ръце оттук нататък. Направих каквото можах.

След този кратък, но болезнен телефонен разговор, Алексия удари телефона си в земята и заплака. На паркинга нямаше никого, за това тя даде воля на чувствата си. Свлече се на земята, а сълзите й потекоха по лицето й без да може да ги овладее. От две години се бореше да осинови Самира и не искаше да повярва, че се е провалила. Плачеше силно и неутешимо, но когато чу нечии стъпки спря и се извърна. Над нея стоеше Нилс Стеферсен. Със светла коса, сини очи, бледа кожа и ужасно високо тяло. Алеския се изчерви.

- Знам, че интервюто беше провал, но заслужаваше ли си наистина тези сълзи? - попита я той.

Алексия понечи да се изправи, а той й помогна и тя се учуди от нежния и галантен начин, по който я изправи на крака.

- Не е за проклетото интервю. - каза тя с достойнтво и забърса сълзите си.

- Предполагам. Искам... да се извиня. Бях малко груб. Разбрах, че туко-що се връщате от Иран и сте нямали възможност да се подготвите.

- Ах, вие шведите и вашето високомерие! - ядоса се Алексия. - Нямате нищо общо с... няма значение.

Тя извади ключовете на колата и понечи да я отвори.

- Няма ли поне да ми кажете за какво плакахте?

- Трябва ли?

- Плачът ви ехтеше на целия паркинг. Човек, който плаче с такава болка, има нужда да я сподели.

- Е, аз нямам! - отряза го грубо Алексия и отвори вратата.

- Прощавайте за безпокойството. - отвърна й той очтиво и се отдалечи към своята кола. Алексия въздъхна. Наистина бе прекалено груба. Замисли се за момент и после каза на висок глас, за да може да я чуе Нилс.

- Наистина ли искате да знаете защо плачех?

- Мога да го включа в следвашата си книга - каза шеговито шведът и тръгна обратно към Алексия.

- Заради едно... неспазено обещание - Алексия въздъхна дълбоко, чудейки се как най-точно и ясно да обясни повода за нейните сълзи. - Вече втора година се опитвам да осиновя четири-годишно момиче от Иран и съдът ми е дал дву-седмичен срок да се появя със сключен брак. Нямам нито съпруг, нито годеник, нито приятел. Шансовете ми да си намеря съпруг до две седмици са нулеви.

- Защо не? Млада сте, красива, интелигентна... не е невъзможно. - Нилс се приближи до нея и я погледна в очите.

- О, да. Кой ще се ожени за мен, ей така. Без да ме познава?

Нилс замълча и се загледа в нея. Мълчанието продължи доста дълго и бе нарушено от мобилният му.

- Трябва да тръгвам. - каза й той, кимна и се отдалечи. Алексия не каза нищо. Качи се в колата, огледа се в огледалото, забърса сълзите си и тръгна към хотела, където бе отседнала. В момента, в които отвори вратата се почувства ужасно уморена и побърза да се добере до леглото - пътуването, неприятностите, всичките емоции й бяха дошли в повече и я бяха изтощили. Тя легна, дори без да събува обувките си и заспа дълбоко.