За едно откритие

Непозната и неизучена, тя бе като нова наука. Когато човек спреше погледа си върху ѝ, в него се зараждаше желанието да я изследва, да се зарови в същността ѝ, да разбере всичко за нея - всяка съкровена тайна, всяка мисъл, всяко желание. Да я завладее и да си я присвои. Да възкликне величествено "Аз я открих, аз я изследвах, следователно тя вече ми принадлежи!" и да си я присвои.

Но уви - тя бе далечна, недосегаема, не се поддаваше на експерименти и проучвания. Много люде искаха да се докоснат до нея и много се проваляха. Не успяваха да достигнат до нея. Не успяваха да се докоснат до плътта ѝ, да вдишат аромата ѝ, да я вкусят и да я почувстват. Не достигаха и сърцето ѝ. То като че ли липсваше. Имаше такива, които смятаха, че го е скрила някъде, заключила го е в ковчеже в банков сейф или го е заровила в някое далечно селце да тупти под земята, по ценно и от тракийско съкровище.

Много се заплитаха в телените огради по пътя към душата ѝ, някои преминаваха отвъд нея, само за да бъдат сломени от ледения ѝ поглед, а други оставаха кървящи в бодливата тел или се отказваха още преди да са я докоснали.

Не бе лесно да я имаш. По-скоро бе невъзможно. Само избрани смъртни люде можеха да се докоснат поне за миг до нея. И след това я благотворяха. Веднъж докоснали я, тя ставаше богиня за тях - омайна, красива, изпълнена с доброта, заслепяваща слънцето и пленяваща умовете - превръщаше се в изкусен серафим, потрепващ с шестте си криле. Ставаха нейни поклонници, роби, бяха готови да изпълнят всяка нейна прищевка, желанието ѝ ставаше заповед за тях.

Те спираха да я желаят, да искат да я притежават, желаеха само да и служат. Но в един момент тя се уморяваше от подтичването им в краката ѝ и просто изчезваше, като привидение, сливаше се с въздуха, изгубваше се сред сенките, сякаш никога не е съществувала, оставяйки ги бездушни да скитат сред тъмата, изгубили красотата, изгубили своята богиня, своя ангел, своето слънце.