За феите
1 min reading
Късно е вече. Уморена от игри, Герито се приготвя за сън. Обличаме пижамката и си говорим за приказните феи. Герито е убедена, че съществуват.
- Бабче, искам по-бързо да стана голяма. Още утре!
- Защо, Гери, толкова бързаш? - питам аз.
-Защото искам да си намеря принц. Да дойде утре сутринта и да ме събуди. -категорична е тя.
- И това ще стане някой ден, но не и утре.Първо трябва да пораснеш.
- Феите могат всичко! Ще ги помоля да ме докоснат с вълшебната пръчица и ще се превърна в принцеса със златна рокля и обувчици. - важно и компетентно ми обяснява Герито.
- Не може да стане утре - упорствам аз.
- Защо бе, бабче? - заковава ме отново нейното "Защо".
- Защото... Защото феите сега спят - измислям аз в последната секунда.
- А, ти ги събуди бе, бабче !- заспивайки, ме моли Герито.
- Добре, обещавам. А ти затвори очички и заспивай.
Но Герито и без това вече спеше. Гледах я как спи с блажения сън на дете и на един дъх помолих в стихче нейните мънички феи да се събудят.
Но така и така разговарях с феите, моите, големите феи пък помолих да не се събуждат. Защото искам да си остана непроменена, същата тук и сега. Завинаги.
© Магдалена Костадинова All rights reserved.
