За глупостта говорят от най-дълбока древност. Защото, както казваше дядо ми, тя не ходи по животните, а по хората. А хора е имало преди библейските времена и затова Соломон е казал, че е по-добре да срещне човек мечка, на която са взели мечетата, отколкото глупак с глупостта му. Философите на древна Елада също са разсъждавали за глупостта. Платон ще отбележи, че глупакът се познава по два белега: говори неща, от които няма полза, и отговаря не на място. Демокрит ще прозре, че  за глупавия е по-добре да се подчинява, отколкото да заповяда.

И в модерните времена философи и поети, учени и не дотам учени са споделяли мисли за глупостта. Шилер скръбно ще признае, че глупостта не са могли да победят дори и боговете.

И така – глупостта ходи по хората. 

Какво да се прави като глупостта не се интересува от истината, а глупакът търси оправдание за своите глупави дела в думите. А те думите, словото служат еднакво добре и на истината, и на лъжата. Но глупакът вярва на изказаната от него лъжа, забравяйки, че „на лъжата краката за къси” и истината я настига и изобличава. Още повече, че истината произлиза от самия живот. А човекът чрез собствения си житейски опит търси и открива истината. И затова мислещият човек, не глупака, първо се съмнява.

Една от народните мъдрости гласи: На умния е достатъчен знак, на глупавия и удар е малко. 

Така е! Можем да дадеш на глупака хиляда акъла, нему винаги ще му харесва само неговия!