И така, откъде да започна?

     Може би от несъгласието? Да, имаше някаква вътрешна съпротива у него, с която не можеше да се пребори. Или не искаше. Не беше съгласен с начина, по който се управляваше фирмата. Беше директор, имаше формална власт, хубава кола, секретарка и служебен телефон. И толкова: нищо повече нямаше. Нито можеше да назначава, нито да уволнява. Нямаше право да определя стратегията; такава впрочем не съществуваше; участваше в сделките от кумова срама – други ги подготвяха. Носеше подписа си като овехтяло самочувствие, което пази от сантимент по младините, когато си въобразяваше, че знанията имат значение. И полагаше този подпис – със същата неувереност и болка, с която идваше всеки ден на работа.

     Най-много го болеше за хората. Някои му се подиграваха, други го съжаляваха. Нищо не му беше достатъчно безразлично, за да продължава така.

     Или да започна със секретарката? Тя беше умно момиче. Наблюдаваше, изпълняваше стриктно задълженията си и никога не казваше повече от необходимото. И ето че един ден изрече следното:

     – Вие страдате.

     Той не повярва на ушите си: тя ли го каза? Погледна я, но тя вече се вглеждаше в папката за предстоящото заседание на съвета на директорите, разлистваше страниците на материалите.

     – Какво каза? – попита, за да е сигурен, че не се лъже.

     – Няма нищо.  – Това не беше отговор.

     Хвана дръжката за вратата на кабинета си и усети погледа ѝ върху себе си. Тя го наблюдаваше зад гърба му. И бе вън от съмнение, че го беше казала. Държеше дръжката и не я натискаше. Искаше да говори с нея.

     „Вие заслужавате нещо много по-добро – влюбваше се наум секретарката, може би съвсем насъзнателно и не напълно наум. – Заслужавате да ръководите голямо предприятие, да сте женен за мен и да се радваме на двете деца, които ще ви родя. Защото сте умен, добър и свенлив. Защото сте най-свестният човек, когото познавам. И защото се съобразявате и знаете цената, търпите я.“

     Той все пак натисна тази дръжка и за малко да я изпусне: дланите му бяха потни. Влезе в кабинета си и оттогава не престана да мисли за това момиче. То не беше просто секретарка. И никога вече не помисли за нея като такава.

     Или да започна с шефа му? Та той бе прекалено богат, за да се занимава с бизнес; какво начало може да е точно той? Фирмата беше оправдание за всеки негов неуспех. А успехите, чуждите, консумираше сам. Уволни почти всички кадърни специалисти и вместо тях постави чревоугодни, мазни и умствено несъответни хора, препоръчани от партии, магистрати или от любовници. Така в очите на собственика нещата се оформяха, а в очите на директора се обезформяха. Всъщност това нямаше голямо значение: формата за един е безформена за друг. Фирмата не беше негова и не може да определя нито формата, нито съдържанието ѝ.

     Най-добре би било да започна със самосъжалението. Той всеки ден усещаше, че професионализмът му изтича от него по някакъв странен начин. Ставаше все по-безразличен – и към работата, и към хората дори. Към онези, малцината, които все още ставаха за нещо, които идваха всеки ден на работа точно в девет и си тръгваха в шест. Малкото честни, всеотдайни и тихи човечета, които правеха дейността на тази злокобна фирма възможна. Срамуваше се от тях, срамуваше се и от себе си в началото. А после започна да свиква. И да се оправдава. Не искаше да ги среща, отбягваше ги. Те го усетиха. Нищо не се промени, просто охладняха един към друг. Струваше му се, че щом той е на това дередже, и другите ще са на същото. Не може да има разлика. Не зависи от него. Такъв е животът. И следователно всеки заслужава участта си. Беше му мъчно само за него. За никого друг.

     Или да започна с това, че секретарката последна повярва на промяната му? Забеляза я първа, но чувствата – тези палави кръвни телца, не ѝ позволяваха да вярва. Отново по същия начин, тихо, едва доловимо му каза:

     – Заприличвате на друг.

     Той вече не искаше да разговаря и с нея. Знаеше, че тя е назначена от шефа, че докладва за всеки негов разговор, за това с кого се вижда и къде обядва, как се облича и в колко часа си тръгва от работа. Той не мислеше за нея като за секретарка, да. Мислеше за нея като за предател, за обикновена подлизурка, която не знае какво прави и въпреки това е готова да го прави винаги: за да оцелее. Тя не можеше да го харесва, не беше в състояние за това. Тя можеше само да го употреби, дори без да го съзнава.

     Предполагам, че ще е най-добре да започна с това, че той уволни секретарката. Разбира се, на другия ден тя бе възстановена на работа. Но от друг директор. Онзи, старият, не искаше да прилича на друг. Само на себе си.

     И за да започна разказа най-сетне, нека кажа: бившият директор продаваше пуканки в парка и се наслаждаваше на хората, които се разхождаха наоколо: бедни, усмихнати, без бъдеще, но притихнали в своето настояще с надеждата на нелечимо болни. На слънчевото време се наслаждаваше, на първите пролетни цветя и на децата, като тези, които неговата секретарка щеше да му роди – поне две, негови, техни, напълно невъзможни деца на успеха. Радваше се на всичко, което не му принадлежеше, защото беше разбрал, че е по-добре да си бивш директор, отколкото бивш човек.

     Сега вече мога да започна. Предпочитам да пиша за човеци, а не за същества с неясен произход: хем човекоподобни, хем безчовечни. Та този човек имаше вид на спокоен, по-скоро на успокоен, но неовладян, неусвоен от живота мъж на около петдесет. Всеки ден идваше точно в девет в павилиончето си в парка и изваждаше количката, която...