И така, откъде да започна?
Може би от несъгласието? Да, имаше някаква вътрешна съпротива у него, с която не можеше да се пребори. Или не искаше. Не беше съгласен с начина, по който се управляваше фирмата. Беше директор, имаше формална власт, хубава кола, секретарка и служебен телефон. И толкова: нищо повече нямаше. Нито можеше да назначава, нито да уволнява. Нямаше право да определя стратегията; такава впрочем не съществуваше; участваше в сделките от кумова срама – други ги подготвяха. Носеше подписа си като овехтяло самочувствие, което пази от сантимент по младините, когато си въобразяваше, че знанията имат значение. И полагаше този подпис – със същата неувереност и болка, с която идваше всеки ден на работа.
Най-много го болеше за хората. Някои му се подиграваха, други го съжаляваха. Нищо не му беше достатъчно безразлично, за да продължава така.
Или да започна със секретарката? Тя беше умно момиче. Наблюдаваше, изпълняваше стриктно задълженията си и никога не казваше повече от необход ...