Тя седеше под бледото отражение на лунна светлина в стаята. Беше разгърнала пред себе си тетрадка с нещо написано. Почеркът изглеждаше размит и грозен, сякаш някой беше нахвърлял мислите си набързо.
Беше толкова красива, когато я гледах отстрани. Дори не смеех да трепна. Разпилените ù коси се спускаха по страните ù и завършваха с малки макарони на върха. Кафявите очи се взираха в написаното. Изглеждаше сериозна. Съсредоточена. Погрижих се стъпките ми да бъдат тихи, докато я приближавам. Ала тъкмо направих първата си крачка, когато подът изскърца под нозете ми. Тя рязко вдигна глава и ококори очите си. Зениците ù се свиха. Уплахът се прокрадна през лицето ù. Но след като ме видя и се увери, че съм позната, разсеяно наведе главата си.
Беше ми интересно какво толкова съсредоточено четеше, но почувствах тежестта в тялото си и не посмях да мръдна. Самият факт, че не знаех колко дълго ще задържа образа ù пред себе си, ме разубеди допълнително от това ми действие. Просто свалих погледа си и с ...