Петък е. Поредният за много. Но за това момиче, беше малко по-различен и по-специален от преди. Отново стана в същия час, оправи се за работа, отиде на спирката, хвана си автобуса и стигна до спирката, която в продължение на 9 месеца пристигаше. Отново мина по същия площад, на който се движеха хората, бързащи за работа. Отново стояха кучета, прегладнели и измръзнали от студената вечер. Колите тъй забързано се движеха, че пропускаха да изчакат пешеходци, стъпили на пешеходна пътека. Дърветата бяха обагрени със сякаш боядисани от художник листа, които бавно и постепенно падаха на земята. Витрините бяха със същите дрехи, с които тя ги беше видяла и предния и по-предния ден. Вероятно щяха да постоят и на следващия, но за нея тази кратка обиколка от вглеждане на всичко това, беше като необикновен сън. Сякаш го е очаквала твърде отдавна, а когато това се случваше, тя не разбираше какво става. Всичко й беше толкова познато, та чак до втръсване, а тя се чувстваше сякаш е в бездънна улица и всичко й изглежда различно и непознато. Тя може би знаеше, че пак ще изминава същия този път, пак ще засече познатите витрини с накачени дрехи и обувки, познатите магазини, от които 9 месеца не спираше да си угажда в обедната почивка. Но не днес всичко й беше различно, защото дори и да мине след това, то ще е просто по-случайност, когато има път за този квартал. Тя стигна до своя офис и вглеждайки се наоколо си казваше, колко много иска да си ходи, но не може да разбере какво ще стане като го направи. Тя сякаш не разбираше, че това наистина е края и дори и да дойде пак ей така да посети старото си работно място, то ще е единствено и само за да се види с някои познати колежки. Няма да стои на черния мек стол, на който толкова много работеше, или на лаптопа пред, който дори сълзи й течаха от работа. Няма да я има машината, от която си взимаше топли напитки, за да утоли жаждата и да се стопли, щом навън беше студено. Няма да стои толкова дълго в стаята, на която дори и сама тя прекарваше часовете и в работа и в забавление. Няма да ги има стаите, на които да стоят нейните колеги, за да ги помоли за даден документ или консумативи. Няма да го има и коридорът, на който си отдъхваше от всичко, което я натоварваше. Дори няма да я има дразнителката, с която не можеха да се понасят. Всичко ще остане тук, в главата, в спомените и в разказите, които вероятно ще разказва и преразказва на свои приятели, а може и на децата си един ден. Колко далечно може да изглежда нещо, което ти е толкова близо сега? Тя прекарваше и последните часове в работа и във взиране пред познатия й компютър, с който не знаеше дори как ще се раздели. Оправяше всичките си документи и ги сборуваше в папки, за да може да издаде всичко на началника. Изчистваше си бюрото и чекмеджетата, на които дори имаше списания, които четеше в големите жеги. Дори и това смяташе, че ще й липсва. Когато дойде часът за обяд, тя сякаш избра да постои някъде наблизо до офиса, защото искаше да постои повече време с всички толкова добре познати физиономии. Може би търсеше начин да не забравя за техните лица или се стараеше да ги запомни с добро, защото имаше и лоши моменти , както на всякъде. Всички дни до момента й се струваха, че минават изключително бавно, дори рождения й ден, който не беше минал по план или както тя искаше да беше минал, но този ден сякаш дори часовете й се струваха като минути. Не разбра кога от сутрин е станало обед и кога от обед е дошла вечерта, момента, който очакваше през всички тези месеци, а сега се страхуваше и не знаеше какво да направи. Как да се сбогува с всички и как да осъзнае, че няма връщане назад. Договорът й е даден и той е прекратен от следващата седмица. Тя трябваше да се раздели с всеки един по отделно, за да покаже някаква доза уважение, но единственото, което не искаше беше да го прави. Задаваше си въпросите защо през цялото това време исках да свърши, а сега не мога сякаш да се разделя с всичко това? Как се приема такава промяна? Защо толкова много дни с някои колеги нямах общ език, а всички днес са толкова мили? Тя знаеше, че всички искат само да си тръгне, знаеше, че след нейното напускане сигурно щяха да излязат навън и да говорят зад гърба й, но въпреки това тя не таеше лоши чувства към тези хора, а се питаше Как да кажа чао на всички тези хора? Отговорът е само в нейната глава. Тя трябваше да приеме тази промяна, да поеме по своя път и да знае, че всеки край е едно ново начало. Че някъде там я чакат нови хоризонти, нова работа, нови хора или пък знае ли може би печалба, която може да провокира самата тя да направи бизнес.Но това е в бъдещето, което тя трябваше да продължи. Сега тя е потънала в размишления и лека доза тъга по настоящето , по изминаването на пътя до този момент. Тя си взе довиждане с всички, огледа се наоколо и пое по пътя, през който минаваше винаги, за да хване маршрутката до своята спирка и да се прибере у дома. Какво ще се случи от тук нататък, само съдбата знае и само тя ще реши как да действа. Няма последни неща, всичко е начало на нещо ново. Може да е мъничък финал или завършек, но със сигурност е начало на още по-голямо и вълнуващо приключенстване в богатия и необятен свят.