За рисковете на професиите

   В деня, в който полицаите за първи път излязоха на протест, жалвайки се от липса на дрехи и компютри за работа..., а и за да искат двадесет заплати при пенсиониране на 40 години, по-големи отпуски и намаляване на прекомерното натоварване, което изпитвали при практикуване на професията, Орнел Мондов реши да отиде на фризьор. Той нямаше нищо против привилегиите на униформените, напротив, смяташе, че голяма част от тях трябва да бъдат пенсионирани още при встъпването им в длъжност. Така щяха да се овакантят местата отново, за да се настанят на тях други кандидати за ранно пенсиониране и блага служба. Държавата щеше да се напълни с щастливи, млади пенсионери, търсещи си работа като охранители и щеше да стане най-охранената държава в света. Някога Орнел поиска да постъпи на работа в полицията, но въпреки двете си дипломи за висше образование не можа, поради липсата на свободни места. Съдбата беше начертала житейския му път и в ученическа възраст, вместо да се провали на кандидатския изпит в елитна гимназия, той влезе в нея. Съученикът му Пламен Педалски, който без особени усилия беше скъсан на зрелостния тест по математика, а впоследствие хвърли в ужас комисията по български език и литература, след като при анализа на стихотворението на някой си Ранбо Силек, беше стигнал до проникновението, че вероятно авторът се обръща към някоя любима, пловдивска аверка с думите: „Родна реч, о, майна сладка“ ..., поради което Педалски не успя да се класира в никоя прилична гимназия и влезе в полицейското сержанско училище.

   Орнел никак не обичаше опашките и избягваше да чака на опашки. Дори пазаруваше в кварталния супермаркет късно вечер, когато вече нямаше много хора и не се налага да чака дълго пред касата. За да настъпи подходящото време за пазаруване, Мондов се задържаше на работа няколко часа след края на работния  ден. Работа му беше приятна и креативна. Вземаше отговорни решения в ситуации на ръба на риска, при които можеше да се унищожи техника за милиони и да загинат хора. Отговорността го изпълваше с удовлетворение и той се надяваше да е така до края на кариерата му, която трябваше да приключи някъде след около двадасет и пет години. В същото време бившия му съученик и настоящ съсед Пламен Педалски беше вече пенсионер и люпеше семки в градинката пред блока. Всъщност той правеше това и докато беше на работа, вследствие на което предните зъби на служителя на полицията отдавна се бяха изтрили до границата, определяща необходимост от своевременна стоматологична намеса. Когато Мондов се връщаше вечер натоварен с пликове с покупки, Педалски дояждаше втората чиния със салата, допивайки ракията от дъното на бутилката, отправяйки му забележка през отворения прозорец на кухничката:

   -  Хайде бе, комшу, мръкна се! Животът си тече. Нещо безотговорно се отнасяш към него, така смятам аз.

   Мондов промълвяше конфузно едно тихо „добър вечер“ и се скриваше виновен във входа. Но тази вечер Орнел беше посветил времето си на крайно необходимото оформяне на прическата си. Вървеше по улиците от работа към вкъщи покрай фризьорски ателиета, обаче всички бяха вече затворени. Почти беше се отказал, когато го привлече светлинката на един коафьорски салон, в близост до блока, в който живееше. Влезе и поздрави трите служителки вътре. Двете чоплеха семки и си говореха, а третата пушеше и чатеше в Скайп, при което от време на време се чуваха сигналите на програмата по пуснатите с пълна сила тонколони. Чоплещите семки се бяха изтегнали на столовете, на които седяха клиентите и не му обърнаха никакво внимание. Орнел почака да довършат разговора си и попита дали може да бъде подстриган.

    - Ами, няма я колежката. По ред трябва да бъдеш при нея – отговори му едната.

   - А не може ли да нарушим реда и някоя от вас трите да ме подстриже? – попита Мондов.

   На мига трите жени го погледнаха слисано, как е могъл да допусне подобно кощунство.

   - Не може – отговори му сърфиращата в Скайп. – Ако не ти се чака, ела утре, но през уикендите става със записване, понеже почиваме и трябва да направим график за разпределение на клиентите.

Мондов не попита дали има записани в списъка. Излезе и затвори плътно вратата на ателието. Угрижен, той позвъни на колежка, която му беше разказала за безработна приятелка – фризьорка, в тежко финансово състояние и попита дали не би могла да го подстриже в апартамента му, на двойна цена. Услужливата колежка му върна обаждането няколко минути по-късно.

  -  Утре не може, понеже е Задушница, а тя не работи на този ден.

  -  Ясно, понеже през останалото време много работи...

   Мондов се замисли. Май най-добре е и коафьорите да бъдат пенсионирани на четиридесет и нещо и да получават по двадесет заплати обезщетение. То си е рискова работа... И те рискуват зъбите си с чоплене на семки, и при тях има риск за живота им.  Например ако подстрижат накриво някоя мутра, направо може да им види сметката. А пък и с тези натоварени графици, дето се работи и в събота и неделя... и остават до тъмно на работа...  И нямат нито компютри, нито работното облекло... Те са по зле и от полицаите...

   Абе, рискова професия си е коафьорството, две мнения няма.