За шестата смърт ще живея - 2 глава

• Меч, щит, меч, щит! – крещеше воинът, който ги обучаваше.

Бяха отделно от останалите, групата на новаците. Учебните оръжия тежаха повече от бойните, с цел ръцете да свикнат и позаякнат. Но главата на Бартак пулсираше най-вече от снощното вино, макар да не изпи голямо количество.

Той поглеждаше крадешком към другите групи от трениращи, някои със сламени чучела, други се биеха по двойки, беше му по-интригуващо. Сепна го удар по темето. Учителят държеше дълга пръчка и следеше кой не внимава.

• Съсредоточи се! Първо се научи да плуваш в плиткото, после гледай към дълбокото! Щит, меч, щит, меч!

Мушкаха, блокираха, мушкаха, блокираха, така цяла вечност, докато ръцете им отмаляха и се отпуснаха.

• Вдигни гарда, иначе си мъртвец! Хайде, мързеливци, не сте на нивата! Да видя стабилни стойки!

Когато им каза да спрат, бяха готови да се строполят от умора.

• Стройте се по двойки, следва бутане с щитовете! Които отпаднат първи, ще останат да тренират, докато другите обядват.

Мислеха, че не могат повече, но намериха сили. Никой не искаше да се лиши от храна. Или да излезе слаб пред останалите.

• Това е найважното ви умение, да отблъснете врага. Пробие ли редиците ви, загубени сте. Щитът е по-важен от меча. Бутай!

Някои изреваха като животни, блъскайки партньора си. Бартак не пристъпи напред, а изчака другия в стабилна стойка, както му беше показано. Въпреки това едва удържа напора, щом щитовете се сблъскаха. Не виждаше нищо, само натискаше, стиснал зъби.

Единственото успокоение бе, че противникът му е уморен колкото него. Въпрос на време беше кой пръв ще се огъне.

• Бартак Отрел? Да се яви в шатрата!

Беше Ток. Оглеждаше се между новобранците и чакаше кой ще откликне. Не бе чул името му вчера и нямаше как да го помни.

Бартак обаче не можеше да спре ей така. Другият сякаш лежеше с цялата си тежест върху него и щеше да го смаже, ако отпусне щита си.

• Бартак Отрел – повтори Ток със заповеднически тон. – Има ли такъв тук?
• Има – отговори с пъшкане.

Усети отслабване на натиска, онзи отсреща бе разбрал какво става. Успя да се отдели от него и спусна щита си. Погледна към учителя, който кимна:

• Свободен си, върви! – и сам зае мястото му, вземайки щита.

В шатрата нищо не се бе променило от вчера. Същите мъже, сграбили чаши, седяха около картата. Единствено свещите бяха нови, запалени преди малко.

• А, ето те! – възкликна стотникът му. – Ще помогнеш в преписването на едни документи.
• А обучението ми? – смути се Бартак. Не за това бе постъпил във войската.
• Помощта тук също е част от обучението. Какво ти казах вчера? Без въпроси и колебание. Считай го за повишение!

Не можеше без въпроси. Бартак щеше да изостане с тренировките, а от тях зависеше живота му, както обичаха да повтарят тук. Но замълча.

Следобеда прекара в писане на светлината на свещ, в застоялия въздух. Командирите обсъждаха някакви планове и стратегии, но той не ги слушаше, вглъбен в преписването и внимавайки да не допусне грешка.

Стотникът приближи веднъж да го провери и остана доволен. До вечерния рог никой не го закачи. Дори забрави за обяда.

Стомахът му засвири в тон с другите рогове. Бартак остави писеца и приближи към масата.

• Мога ли вече да си ходя?
• Може. Кажи на Ток да донесе още вино!

Бяха видимо пияни, сигурно от сутринта се наливаха.

Опашката пред казана бе станала дълга, докато Бартак се нареди. Той мярна по-напред двама от групата си, които изглеждаха доволни и въодушевени, не показваха умора от днешния ден.

Докато здрачът падаше, погледът му се засече и с този на Плерах. Благородникът-пастир му показа със знаци отдалеч, че пак ще се събират край огъня. Бартак поклати глава, че е разбрал и зачака реда си.

• Хайде бе, къде се губиш цял ден?

Почти приключваха с вечерята, докато успее да отиде при тях.

• Писах.

Седна на свободно място и започна да яде. Фронтик поглади брадата си:

• Няма ли да ни разкажеш? Или си умрял от глад?
• Пропуснах обяда. Няма нищо за разказване, стотникът ме накара да преписвам разни документи.
• Еднократно, или за постоянно?
• Май ще е постоянно.
• Чудесно! – почти извика Плерах. – Ще имаме неограничен достъп до вино. Носиш ли?

Бартак се обърка:

• Как да нося? Да открадна ли?
• Разбира се. Няма само главните да се наливат, и ние сме хора. Не е ли така, момчета?

Всички се съгласиха с Плерах. Лейбан го нямаше. Бартак използва момента да попита:

• Каква е историята на другия, когото нарече Звяра?

Компанията се смълча. Плерах все пак отвърна, след известен размисъл:

• Тежка история е, той сам ще ти я разкаже един ден. Накратко, нападнали са дома му и са заклали цялото семейство, жена, дете. Той е оцелял по чудо. Оттогава търси смъртта, но тя бяга от него. На бойното поле плаши всички, бие се като звяр. Обезумява. Човек, който е загубил всичко, губи и човешкото в себе си, превръща се в демон.

Вечерята беше малко горчива. Плерах въздъхна:

• Никой не е тук по свое желание, да си размятва мечове насамнатам. Всеки е подтикнат от нещо, от нужда. Предполагам, че не си изключение?
• Родителите ми поискаха да дойда. От бедно семейство съм, нямаме земи, тук ще мога да помогна. Искат да се гордеят с мен.
• Ти вече им помагаш. Ако някой от семейството е в армията, родът му не плаща данък на краля. А данъците растат всяка година, както и армиите. Кралствата не спират да воюват помежду си, борейки се за слава и могъщество.
• Всеки човек се бори за това.

Плерах се усмихна в тъмното, огънят освети безупречно белите му зъби:

• Аз мисля, че в живота има четири вида битки – за пари, за власт, за оцеляване и за любов. Само два от тях са истински важни.

Никой не попита кои точно. Мислеха, че знаят отговора, или пък си имаха свой собствен.

И този ден затвори портите си.

През първата нощ Бартак се въртеше и мислеше, че никога няма да свикне да спи на голата земя, върху едно вълнено  одеяло. Всичко му глождеше и натъртваше кокалите му. Втората нощ спа като в дворец. Умората беше постлала мека постеля, с която го обгърна и не го пусна до сутринта.

Чакаше ги нова тренировка, за Бартак и нова изненада. Учителят го посочи с пръст и отсече:

• Ти отиваш в лявата група да тренираш с меч. Няма да си първа линия, Маркан те иска жив. След обяда отиваш в шатрата. Останалите, продължаваме с бутането!

Изгледаха го със завист, глазирана с омраза. Всички искаха да са като него. Добре, че навремето баща му бе настоял да изучи четмо и писмо.

„Това отваря нови врати – беше му рекъл. – Колкото повече знае човек, толкова по-важен става. Един ден ще имаш своя земя и голям дом.“

Обучението струваше повече, отколкото семейството можеше да си позволи. Но се справиха някак, по начин, който не бе описан в дебелите прашни книги.

Бартак все още не знаеше дали баща му е прав. Макар тренировките да бяха тежки, поне се водеха на открито и ти вдъхваха увереност в собствените сили и умения.

Майсторството с меча се оказа цяло изкуство, или новият му учител така искаше да го представи. Със сигурност заниманията сега станаха по-разнообразни и предизвикваха ума, концентрацията и рефлексите.

Без щит, войните можеха да държат меча с две ръце, което му позволяваше да е по-дълъг и тежък. Засега им даваха дървени оръжия, за да намалят контузиите. Тук не се учеха на стабилни позиции. Напротив, движеха се постоянно, въртяха се, отскачаха, по-новите като мечоци на панаир, по-напредналите като риби в планински бързей.

След като обядва с новите си приятели, Бартак се отправи към шатрата и цял следобед преписва документи, докато не чу рога за вечеря. Така прекара и следващия ден, и по-следващия, докато не изгуби бройката и всичко се превърна в рутина.

Понякога вечер към огъня се присъединяваше Лейбан, с пълен мях вино. На следващата сутрин всички страдаха и ги спукваха от бой на тренировките, но не мислеха за това. По-краткият момент бе по-важен, когато се отпускаха, забравяха грижите си и се веселяха.

Бартак се престраши само веднъж да открадне вино от шатрата, като то се оказа слабо и с горчива жилка. Не го помолиха да носи пак.

В кратките разговори той успяваше да поопознае останалите. Плерах бе човекът-загадка, винаги изискан, добре облечен, поддържан и възпитан. Той обединяваше групата, говореше много, но точно на място и откровено. Бартак не можеше да повярва на историята, че преди е бил козар.

Зертон беше нещо повече от другар на Плерах, държаха се като братя. Почти винаги се движеха заедно, все сядаха един до друг и се разбираха без да си говорят. Той беше някак като допълнение, не точно сянка, а по-тихата част на приятеля си.

Фронтик впечатляваше с брадата си. Освен това и в уменията си с меча. Бе отраснал в семейство на пътуващи артисти и от малък е размахвал оръжие. Това, че от картонено е минал на стоманено, беше без значение. Хванеше ли меч, започваше да танцува и с лекота преборваше всеки съперник. Освен Лейбан.

Дори да се стремеше към смъртта, последният се стараеше най-много в тренировките и беше пратил стотици врагове в отвъдното. Заради постиженията му искали да го направят стотник, но той отказал да се крие в шатра. Не беше дошъл за пари. Каквото изкараше, го обръщаше във вино, което споделяше с приятелите си.

Гаурис, когото всички наричаха Дебелия, имаше сходна съдба с Бартак. Бедно семейство, което се принудило да го изгони, защото не можело да го изхрани. Той не се справяше добре, губеше всяка борба и често сритваха кльощавия му задник. В началото дори се редил по два пъти на опашката за храна, докато не го хванали да връща две чинии.

Иначе не беше лош човек. Никой тук не беше. Колкото различни, толкова и еднакви съдби. В истинска битка щяха да разчитат един на друг. Дори на Бартак, който трябваше да стои зад тях.

Плерах обясни схемата на бойния ред на единствения, който още не бе участвал във война:

• Найотпред са копиеносците. Те не притежават умения, освен да държат дълги заострени пръти, с които спират атакуваща конница. Ако няма такава, а идва пехота, се изтеглят назад и идва нашия ред. С щитовете трябва да удържим линията, като пропускаме само по някой враг, който вие довършвате зад нас. Поддадем ли, сторят се губи и започва масова касапница. А след вас е последната линия - първа реторха.
• Какви са те? – досега Бартак не беше чувал нищо за съседите.
• Ветераните. Те имат право да носят каквото оръжие поискат и да обират мъртвите след края на битката. Има всякакви чудаци в различни брони, с мечове, брадви и боздугани. Зад тях стоят стрелците, но само в началото на атаката, после са безполезни и се изтеглят. По фланговете остава конницата, готова да предотврати евентуалното ни обкръжение или да направи такова на врага.
• От какво зависи как ще процедират?
• От това коя армия е поголяма. И от заповедите на главнокомандващия. Има си сигнали за всичко, не само за ядене. За атака, за изтегляне, за подсилване на фланг, ще те обучат.

Подобни неща пишеше и в документите, но Бартак не се бе зачитал, преписваше машинално. За него войната доскоро беше проста – или биеш, или те бият. Не знаеше, че има ред за умиране.

• Скоро ще разбера – промърмори на себе си.
• Какво ще разбереш? – в гласа на Плерах се прокрадна тревога.
• Чух да говорят в шатрата, че… не успя да продължи, приятелят му направи знак да млъкне.
• Каквото става при командването, си остава там. Не те ли предупредиха? Ние сме приятели, но винаги се намира някое предателско ухо и утре може да ни резнат зелките. А вдругиден раздават заплати.
• Нали не мислиш, че аз съм предател? – наведе се напред Дебелия.

Плерах изпъна тържествено гръб:

• Вярвам на всички край този огън с цялото си сърце. Но не и на мрака зад нас, който разнася словата ни.
• А на Лейбан? Сега не е тук.
• Звяра си има собствен мрак, нашият не го интересува.

Заповедта за поемане на поход дойде неочаквано за всички, освен за Бартак. Бойните рогове засвириха една ранна сутрин още по тъмно и хората наскачаха.

• Не ни атакуват. Сигналът е за тръгване – обясни Дебелия на стегнатия от нерви младок. – Винаги е страшно първият път. Както и всеки следващ. Ти ли си днес на палатката?
• Какво? – мислите на Бартак бягаха нейде в неизвестността, а главата му бучеше.
• Редуваме се, така се прави. Един ден ти носиш палатката, другия ден – аз.
• Добре, нямам много багаж.

Освен дрехите на гърба си, Бартак имаше зачислени две одеяла, едно за постеля и второ за завиване. Но щом събраха нещата си и се строиха, стотниците ги чакаха пред купчини оръжия от истинските.

Всички се изредиха и измъкнаха по меч и щит, мечовете в здрави ножници с колани за препасване. За Бартак и другите от втора линия имаше отделна купчина само мечове, значително по-дълги. След като препаса своя, младежът остана доволен,  че не му тежи, едва го усещаше. При вторите рогове тръгнаха полека в тромава колона, по ред на реторхите.

Заповедта важеше само за единия даркин, което бе донякъде успокоително. Значи не предстоеше голяма битка, имаха нужда от едва десет хиляди войници. Много от тях – новаци.

След първия час вървене, някаква черна магия превърна палатката на гърба на Бартак в камък, а коланът с меча вече прерязваше хълбока му. На втория час всичко го болеше, но стискаше зъби да продължи мъжки. Около него носеха същия товар, включително щитове с метална облицовка.

„Това е тренировка – повтаряше си Бартак наум, - който не издържи, ще пропусне обяда“.

Не спряха за обяд. Прашният път се виеше безкрайно, кошмарът се превърна в сън, в прелюдия към смъртта, чакаща ги някъде отпред.

Последва рог, дългата колона започна да се свива, събирайки се към първите, спрели на място. Бартак се блъсна в мъжа пред себе си, отнесе една ругатня, но не му пукаше. Седна на земята и зачака Дебелия. Трябваше да вдигат палатка, да вечерят и да спят. По възможност и да не се събуждат няколко дни.