За шестата смърт ще живея - 3 глава

Сутринта дойде по-бързо от светкавица. Бартак изпъшка, облече се, Дебелия вече го нямаше, и тръгна на тренировка.

Излизайки навън, видя непозната земя и се събуди. Всички търчаха някак делово, събираха се в строй. Той хукна след тях, после се усети и затича обратно към палатката. Мечът!

Грабна го, запасвайки се в движение. За малко да проспи смъртта! Защо Гаурис не го беше сръгал?

• Хайде бе, човек, колко пъти те ритах?

Дебелия изглеждаше тревожен, всички останали – също. Бартак не мислеше да се дели от тях.

• Какво следва? – попита.
• Отиваме на бойното поле. Вече ни чакат.

Поне не ги нападнаха през нощта, както правят разбойниците. Сигурно ако ги победяха, щяха да ги пуснат културно да си идат.

• Готов съм! – не беше готов.

Строиха ги точно както му обясни Плерах. Самият той стоеше отпред, отляво до него беше Звяра, от другата му страна Зертон. Пред тях се подреждаха две редици копиеносци с вид на селяни, току-що изкарани от нивите. Бе учудващо тихо, въпреки множеството хора. Бартак забеляза как чуждата армия се строява на отсрещния хълм и не изглеждаше никак малка.

След време трима конници се спуснаха по склона. Бяха пресрещнати от други трима, най-вероятно главнокомандващия и заместниците му. Поговориха си, докато конете им се въртяха нервно, после всеки се върна при хората си.

Времето течеше бавно, но Бартак можеше да проследи хода на слънцето. Стояха и чакаха заповеди, а него го присви стомах.

Конникът с красиви доспехи, разговарял с противника, се появи пред редиците. Вдигна забралото си и започна да говори нещо, но Бартак бе твърде назад да го чуе. Просто стискаше дръжката на меча, тръпнейки в очакване.

От първите редици се разнесе боен вик, който предаде емоцията си и на него, чак косъмчетата на ръцете му настръхнаха. Усети се готов за битка, щеше да убива хора, да даде всичко от себе си.

Огледа се. Воините край него му бяха непознати, но в погледите им се четеше решителност. Щяха да се бият рамо до рамо, бяха другари. Някои носеха шлемове, очукани и потъмнели от годините. Не се обърна назад, но чувстваше напора на хиляди бойци, вдъхващ сигурност. Прозвучаха бойни рогове.

Тръгнаха бавно, в редици, надавайки дружен рев. Бартак започна да крещи, усети как кръвта му завира, страхът остана назад. Извади меча си, така бе по-уверен.

Внезапно небето се раздра от тъмни чертички, които излетяха нагоре, превръщайки се в точки, докато изчезнаха. Копиеносците вдигнаха малки щитове над главите си, линията мечоносци зад тях направи същото.

Бойните викове замлъкнаха, правейки място на злокобно жужене, което се усилваше. Смъртта се спускаше отгоре, първата от много.

Дълги стрели заваляха навред, удряйки главно челните редици. Някои мъже паднаха покосени, но атаката не спираше. Затичаха по склона, за да изпреварят следващия залп. Бартак влезе в обхвата на стрелците, но не можеше да гледа нагоре, трябваше да прескача трупове и ранени през поле от набодени пръчки с пера на върха.

Противникът започна да се спуска към тях, имаше още един залп преди срещата им. Копиеносците се изтеглиха в колони, пропуснати от мечоносците и Бартак вече беше във втората линия. Сблъскаха се щит в щит, отново с рев. Някои успяха да преминат и първият му враг вече бе пред него.

Висок, едър, въоръжен с меч и щит и много ядосан, търсещ кого да убие. Бартак разбра какво е истински ужас. Веднага забрави уроците, движенията, вдигна отчаяно меча си в защита.

Онзи не разчиташе на майсторство, а на брутална сила. Започна да сече, мечовете кънтяха, младежът едва удържаше.

Усещайки края си, Бартак направи рязко дръпване встрани при поредния замах, острието на противника му срещна въздуха и инерцията, подсилена от склона, го принуди да се строполи по лице.

Новакът събра смелост и го посече през гърба, при което големият мъж извика от болка. Свърши с него.

Бартак се извъртя към фронта точно когато следващият го връхлиташе. Имаше време колкото да вдигне гарда, за да спаси главата си от разцепване. При втория замах отново се дръпна встрани, другият полетя край него и получи меч в гърба.

Тактиката работеше, склонът се оказа в полза. Бартак обърса с рязко движение потта от челото си, докато поредният се появи.

Успя да свали четирима. Фронтът беше чист, мъжете край него - оплискани с кръв. Всички дишаха тежко, свалили оръжия. Стотникът изкочи от някъде с недоволна физиономия, казвайки гневно:

• Поне ги довършвай, да не се мъчат! Не би искал да те оставят така.

И замина нататък.

Вече можеше спокойно да се огледа. Битката свърши и времето отново пое по своя път. Стана бързо, но промени живота на Бартак, както и прекъсна много други.

Далеч горе на хълма Звяра догонваше оцелели войници, които коленичеха пред него, но той не проявяваше милост. Назад и навсякъде имаше безразборно нападали тела, малцина мъже обикаляха, подритваха ги и промушваха гърлата на тези, които мърдат.

Зад Бартак имаше четирима, пълзящи по склона с различна скорост и оставящи кървави следи. Къде отиваха, като бяха загубили?

Умираха бавно и думите на стотника станаха ясни. Бартак трябваше да ги довърши, да прекрати агонията им. Това се оказа най-трудната част. Адреналинът вече изчезваше, съзнанието се прочистваше и борбата за оцеляване се превръщаше в клане. На мъже, същите като него, призовани от необходимост да станат войници, да зарежат семейства и близки.

Първият не го усети, движеше се едва, стенещ от болки. През прореза на гърба му бликаше тъмна кръв на талази. Бартак не знаеше дали ще улучи врата му с мушкане, затова го посече като с брадва.

Следващия направо настъпи с крак, той замря за миг, достатъчен да се прицели.

Третият шепнеше „Милост!“, гръбнакът му бе прекършен, но се надяваше на чудо. Ръката на Бартак трепна, мечът се плъзна по незащитения врат и трябваше да повтори. Кръвта го оплиска по лицето, солен вкъс накваси гърлото му. Някой ден друг щеше да виси над неговото тяло и да го прободе. Колелото се върти.

Четвъртият, гиганта, лежеше по гръб. Победен от новак с малко късмет, не изглеждаше щастлив от съдбата. По лицето си имаше полепнали тревички, пот, кал и кръв. Пламъкът в очите му бавно угасваше.

Мъжът оголи врата си с ръце и каза тихо:

• Давай!

Зъбите му бяха червени, мехури със същия цвят се пукаха на устните му. Беше истински воин, убил сигурно много врагове, държащ да бъде пръв в атаката.

Различни хора, завършили пътя си заедно. Може би и те са се събирали вечер край огъня с мех вино, разказвайки си забавни истории.

• Този го изпуснах, трябваше да е мой.

Звяра се смъкна на коляно, отнякъде извади нож и прекара острието през гърлото на умиращия. Плътта се разкъса и зейна, мъжът се задави в собствената си кръв и след няколко гърча умря. Бартак гледаше застинал, така колеха животните на село. Край с човешкото, на война нямаше милост.

С обяда получиха по купичка вино и свободно време до края на деня. Бартак потърси приятелите си с пълни ръце, смяташе да хапне и после да поспи до вечеря.

Намери Плерах и Зертон, седнали пред своята палатка.

• Бартак, ти ли си? Да се беше поизмил от кръвта, така ме възбуждаш!

Шегата на козаря досети младежа, че всички изглеждаха спретнати по старому, но не се бе замислил за себе си.

• Къде да се измия?
• До обоза има бъчви с вода. Остави си яденето, ще го пазим! Дебелия жив ли е?
• Мисля, че да, оставил е меча си в нашата палатка.

Бартак лесно намери бъчвите, имаше опашки пред тях. Докато чакаше, хората около него се питаха един друг кой е жив и кой – не.

• Карат още – посочи мъжът пред него.

На каруци бяха натоварили мъртвите и ранените от бойното поле. Тук ги разделяха, едните се поемаха от лечители, другите от трупари. Много бяха качвани живи и разтоварвани умрели. Имаше стотици.

Бартак се наплиска и побърза да се махне. Човешките писъци на болка му убиха всякакъв апетит.

Върна се точно да види как Лейбан изритва купичката му и виното се плисна в тревата.

• Пикоч! – произнесе с погнуса Звяра и извади пълен мях.

Беше мъкнал вино с багажа си дотук? Бартак не знаеше откъде се сдобива с толкова пиене, и все качествено.

• Сядай, не ме гледай!

Лейбан вече наливаше на всички, протегнали ръце с купички. Дебелия и Фронтик се бяха появили, групата стана в пълен състав.

• Хрумна ми нещо – засмя се Плерах. – Да се хванем на облог кой от нас ще остане последен жив.
• И какво ще спечели? – Фронтик обърса капка от брадата си.
• Найценното, живота си. Дори може да напусне армията и да заживее някъде на спокойствие, дълго и щастливо, в памет на останалите.
• Аз не участвам – Лейбан пиеше направо от мяха.
• За теб знаем, но късметът ти едва ли ще работи още дълго.
• Не е късмет, проклятие е.

Бартак се сети какво правеше Лейбан сутринта в битката и реши да разкаже история:

• Четох в книга за някакво отдалечено, малко селце, което било нападнато от един… От чудовище. Чудовището се появявало понякога и завличало първия човек, когото докопа. После откривали само кокали и дрехи. Всички много се страхували, нямало от къде да поискат помощ. Залостили къщите си, зарязали нивите, глад и нищета ги налегнали. Но чудовището пак успявало да отвлича хора.

След време не можели да издържат повече, събрали се и решили да го убият. Цялото село се въоръжило с брадви, вили, коси и тръгнали да го търсят, въпреки, че се тресяли от ужас.

Не го намерили, прибрали се нещастни, а същата нощ имало нова жертва. Страхът се сменил с гняв, че цял ден са обикаляли горите без успех, за да загубят човек отново.

На другата сутрин пак тръгнали на лов, решени на всичко да го открият. Вече не се бояли толкова, чудовището било едно, а те много. Но нищо не направили. Така продължило още дълго, търсили го всеки ден, макар покушенията да спрели. Не ги интересувало друго, освен да се отърват от тормоза.

До толкова спряло да им пука, че вече не изпитвали никакъв страх. Всеки мечтаел сам да убие зв…, чудовището и да стане герой.

Никога не го намерили. И никой повече не пострадал. Но това село станало дом на безстрашни мъже, готови да убият за семействата си. Страхът се превърнал в смелост.

• Или безразсъдство – побърза да каже Плерах.

И двамата с Бартак видяха как Лейбан отваря уста да изрече нещо, но я затвори, щом го изпревариха. Отпи, подаде меха на Франтик и остана замислен.

• Така ли е винаги? – не издържа Бартак. – След всяка битка ли има толкова жертви? Мислех, че тази е малка и лесна.
• Малка беше, да – съгласи се Плерах. – Можеше да бъде и лесна. Видя ли конника, който ни надъхваше за бой?
• Не много добре. Защо?
• Това е синът на краля, принц Асарил. Сега се учи да води армия, това беше напълно ненужна и сбъркана битка. Нито мястото беше подходящо, нито разположението на частите. И найлошото, знаеш ли кой беше врагът?

Не беше нужно да пита, всички чакаха отговора.

• Беше седми даркин. Свои срещу свои.

Звяра скочи:

• Откъде знаеш?
• Помня лица. И разпитах един, преди да прекъсна мъките му. Не му казах кои сме, спестих си го.

Всички мълчаха глупаво, а Лейбан въздъхна:

• Така е на война, нищо не е честно. Благородниците ни местят като фигурки по картата, ако някоя се счупи, ще им донесат нова. Заедно с още вино.

До тук не достигаха виковете на ранените, въпреки тишината, която се възцари. Звяра стана и си тръгна, като се олюля и за малко да падне върху палатката.

• Дано не направи някоя глупост! – Фронтик също се изправи. – Как мислиш, Бартак, харесва ли ти в армията?
• Докато гледам физиономията ти, ми е гадно. Ако никой не умираше, щеше да е подобре.
• Затова ни плащат, да умираме.
• Не ме чакайте за вечеря, лягам си!
• Утре тръгваме обратно, няма да имаш сили, ако не ядеш.
• Ще ви настигна, знам пътя. Трябва да вървя натам, където вони на смърт.