За спрялото време... и ние
1 min reading
"Даваш на късо, даваш на късоооо!" - се провикна от ъгъла кабелът.
А часовникът (виж ти) с електрически механизъм отвърна: "Не давам на късо, стрелките ми само по-бързо се вече въртят... тиктакам и времето свършва... не давам на късо, а назад..."
И как ще я караш - запита го... - ще намериш ли някъде същото време... отново?!
Как да намеря(?!), ти можеш ли да се върнеш назад...
А той я обичаше - пропука се малка искричка...
Въздъхна часовникът - ще почакаме...
А розите даде ли, или пак се скри зад подноса?
Даде ги, даде ги... ала пак се скри зад подноса. А после ядоха жълти банани... и бадеми с дъх на лилаво, и слушаха някаква музика... рок май че беше... и пак брояха звездите... на гласно.
Ръка за ръка... мечтите й отиваха на светлосините потайни очи. А той, слънчогледено жълт, пращаше й глухарчета по оная мелодия, дето ти все проскърцваш насън... и тяхната любов беше по-топла и от юнска усмивка.
А той какво й каза още?
Как какво?! - обеща й шоколадени усмивки... и много, много цветове... и й каза, че ще тича с нея и през много други светове... а щом слънцето забрави да грее, той пак ще е близо до нея... в светлина... и така цяла нощ...
И после?!
После ли... хайде, ретърнвай се вече... а аз ще сънувам "неразделни"...
© Венцислава Благоева All rights reserved.
