Този разказ искам да го посвета на моята много добра приятелка Пепи, която много обичам и искам с всичко възможно да и помогна в този труден за нея момент.

С красиво лице е и с добро сърце е. Но върху лицето и има безброй белези от сълзи, мъка и страдание,а  в сърцето и огромна и неописуема болка. В нея има страх. Страх от живота,с трах от неспирната болка, страх от това да мечтае и да сънува мечтите си, защото знае, че ще дойде краят на илюзиите и пак ще има болка в нейния реален, нечовешки свят. Тя иска от живота само всичко да спре. Да спре да я боли, да спре да се страхува, да спре да мечтае и да рони сълзи по своя любим човек. Но макар понякога тя да се завръща в реалността, тя пак иска да мечтае, защото усеща пак онази болка и страх да гледа как загубва своето любимо цвете. Тя не иска да спре само нейната болка,иска да спре и болката на причинителя на нейната болка. Но колкото и да иска и да се моли нейната никога няма да спре. Другата спря. Тя си отиде. Но болката на красивото момиче ще остане завинаги, дори да знае, че другата вече не чувства болка. Да, ще остане, защото знае, че ще и липсва, че повече никога няма да са заедно. Знае, че за нея повече никога няма да има смях, няма да има щастие и радост, а ще има пак от онези белези по лицето и онази грозна и гадна болка в сърцето.