За теб...
1 min reading
Пак тръгвам нанякъде... Пак ще се опитам да запълня болезнената празнина, която оставяш след себе си... Пак ще оставя тъгата да изтече през очите ми тъй, както изтича парещото уиски от чашата към жадните ми устни... Пак ще си спомня за теб с нежността и невинността на дете... Пак ще те докосна, макар и само в мислите си...
Откривам те навсякъде. Отпускам се в меката трева и веднага усещам лекия гъдел от допира ти. Потръпвам конвулсивно, както когато ме гушкаш сутрин. Отпускам се и потъвам в блаженство. Вятърът прокарва палавите си пръси през косите ми, точно както правиш ти... Накланям инстинктивно глава към топлата ти длан, но не я откривам и хиляди ножове се забиват в сърцето ми. Тогава ме грабват в прегръдката си слънчевите лъчи. Там, в стотиците бляскащи снопчета долавям твоята нежност. Пронизваща, изпълваща ме със спокойствие, толкова завладяваща и истинска... Дори цветето, което държа в ръцете си, носи част от теб - загадъчна, непредсказуема и толкова обземаща! Пристъпвам с поглед към него толкова бавно и плахо, също както пристъпвам в твоя свят, свенлива и беззащитна като зората на изгряващия ден. Оставам така, застинала в спомена за теб, изтръгната далеч от всичко земно. Политам високо към облаците и те търся с жаден поглед, за да нахраня уплашеното си сърце с малко надежда... Лек мрак започва да се спуска и ме покрива с плаща си така, както ме завиваш ти, когато ми е студено. А звездите... Ето ги там прекрасните ти очи - блестящи като малки диаманти, и ето го пак онзи твой поглед, отнесен някъде далеч, губещ се в безкрая и същевременно зорко пазещ това, което е в мен. Потъвам в една безкрайна бездна...
Осъзнавам илюзията и потръпвам от внезапно обзелият ме студ... Теб те няма и на мен не ми остава нищо друго, освен да събера дрехите, които ти съблече от душата ми и остатъците от надежди и спомени. Не ми остава нищо друго, освен да стоя и да чакам търпеливо момента, когато отново ще се изгубя... този път в ръцете ти...
Откривам те навсякъде. Отпускам се в меката трева и веднага усещам лекия гъдел от допира ти. Потръпвам конвулсивно, както когато ме гушкаш сутрин. Отпускам се и потъвам в блаженство. Вятърът прокарва палавите си пръси през косите ми, точно както правиш ти... Накланям инстинктивно глава към топлата ти длан, но не я откривам и хиляди ножове се забиват в сърцето ми. Тогава ме грабват в прегръдката си слънчевите лъчи. Там, в стотиците бляскащи снопчета долавям твоята нежност. Пронизваща, изпълваща ме със спокойствие, толкова завладяваща и истинска... Дори цветето, което държа в ръцете си, носи част от теб - загадъчна, непредсказуема и толкова обземаща! Пристъпвам с поглед към него толкова бавно и плахо, също както пристъпвам в твоя свят, свенлива и беззащитна като зората на изгряващия ден. Оставам така, застинала в спомена за теб, изтръгната далеч от всичко земно. Политам високо към облаците и те търся с жаден поглед, за да нахраня уплашеното си сърце с малко надежда... Лек мрак започва да се спуска и ме покрива с плаща си така, както ме завиваш ти, когато ми е студено. А звездите... Ето ги там прекрасните ти очи - блестящи като малки диаманти, и ето го пак онзи твой поглед, отнесен някъде далеч, губещ се в безкрая и същевременно зорко пазещ това, което е в мен. Потъвам в една безкрайна бездна...
Осъзнавам илюзията и потръпвам от внезапно обзелият ме студ... Теб те няма и на мен не ми остава нищо друго, освен да събера дрехите, които ти съблече от душата ми и остатъците от надежди и спомени. Не ми остава нищо друго, освен да стоя и да чакам търпеливо момента, когато отново ще се изгубя... този път в ръцете ти...
© Христина Петрова All rights reserved.
