Останах загледан в Мария. Дори обърнат с гръб, можех да чуя думите, напиращи от устните й. Беше повече от изненадана. Приятно или не. На мен, обаче, ми се плачеше. Сетих се за последния път, в който я видях. На рождения й ден. Бяхме си разменили думи, които щях да помня винаги. Болеше ме. Толкова бях наранен. И да видя отново очите на жената, която обичам... Беше повече от изпитание. Беше повече от емоция. От „случайна“ среща. Знаех, че не е безразлична. И че в момента се чувства тотално объркана. Та нали аз бях онзи, който пръв сложи картите и разказа за чувствата си?! Сега лъжец ли бях? Негодник ли? Играч?!
С Иванина седнахме до Светла и Стоян. От другата ни страна остана едно от непознатите семейства. Не след дълго се появи и Борислав, мъжът на Мария. Дори не исках да го поглеждам. Всичко се случваше пред мен. Седяха срещу нас. Малко по-вляво. Ива разпозна Мария. И изобщо не реагира, което ме накара да се чувствам спокоен. Докосна ме и потърси ръката ми. След това я задържа и леко ми се усмихна. В погледа й имаше повече загриженост, отколкото каквото и да било друго. Искаше ми се да й благодаря. Да я прегърна силно и остана в прегръдката й. Но имаше прекалено много хора. А тези моменти ги чувствах лични. Не бях от хората, които демонстрираха взаимоотношенията си. Личните моменти са за това – да бъдат споделени в компанията на другия. 
– Какво ще пиеш, Павка? – наведе се към мен Стоян.
– Не знам, какво предлагаш?
– От домашната ракия на кумеца, страашна е!
И така... ракия... след... ракия. Българска. Домашна. Беше ми тежко. Разкъсвах се на хиляди парченца всяка изминала минута. Исках да съм далеч. Бях бесен на съседа си, задето не ми беше казал, че Боянови ще са тук. Беше ми все тая. Не знаех как да реагирам. Исках да потъна. Исках да изчезна. Как можех да остана безучастен, равнодушен... безразличен в подобна ситуация?! Та жената, за която бих дал живота си, беше пред мен. Опитваше се да отбягва погледа ми. Да следи разговора си със Светла. И двамата бяхме повече от объркани. Водех момиче със себе си. Нещо, което тя никога не би си представила да направя пред нея. А това момиче ме подкрепяше напълно в създалата се обстановка. Бях погубен...
Не усещах вкуса на храната. Сам не знаех какво бърках в чинията си. Светла и кумицата й се грижеха за всеки да има от всичко на масата. Бяхме много хора на една П-образна маса, настроението беше страхотно. Повечето се смееха и разговаряха оживено. Вечерта беше от онези събирания. Много споделени и задушни. Предразполагащи. Приготвеното беше повече от перфектно. 
– Баницата е страхотна. – кимнах към съседката.
– Ааа, Мария е майсторът!
Едва преглътнах. Това ми дойде в повече. Не можех да остана на масата и миг повече. Мария потърси очите ми. Усетих погледа й върху себе си. Наведох се към Иванина и й казах, че ставам за малко. Щях да се върна. Нямах намерение да правя циркове. Просто трябваше да запаля цигара и да остана за момент с мислите си. Стоян ме последва. Даде ми ключ за стаята ни и запали с мен. Останахме в другия край на закритото място.
– И защо не ми каза, че Мария ще е тук?
– Павка, аз дори... мислех, че ще е хубава изненада за теб. Че... знаеш... може да се усамотите на спокойствие, въпреки че Борката е тук. – намигна ми.
– Абе, Стояне... какви си ги мислиш, бе, човек?!
– Ама и това е яко гадже – Иванинчето.
– Бесен съм ти. – процедих.
– Стиде, де, Павка! От къде да знам, че така...
– Няма значение.
– Нали не ми се сърдиш сега?
– Няма защо да ти се сърдя. – загасих цигарата си и го заобиколих.
Не беше хубаво да се откъсваме от компанията. Очите на Ива ме изследваха. Стана по-спокойна, когато се появих. Беше усмихната. Вероятно беше намерила език с останалите жени.
– Павеле, утре с Ивето какви мекици ще ви направииим! – смига ми съседката.
– Не се и съмнявам във вашите готварски умения.
– А смееш ли?
Беше повече от хубаво това, че Иванина бе влязла под кожата на Светла. Радвах се, че двете бързо намериха общи теми. Съседката ми беше много искрен и истински човек. Но аз продължавах да се чувствам не на място. Беше ми трудно да се държа нормално, предвид че Мария бе на ръка разстояние от мен.
Борислав беше взел думата отново. Така правеше, когато се напие. Говореше високо. Жестикулираше, критикуваше всичко и всички. Използваше гръмки думи. Изразяваше гражданска позиция. Не знаех що за човек е. Но ми се повдигаше от него. Стоях кротко на мястото си, но продължавах с ракиите. Давех недоволството си в чаша. Колко жалко. И каква тъпа и елементарна постъпка. Само слабите правят така...
През цялото време усещах подкрепата на Иванина. Полагаше глава на рамото ми, търсеше ръката ми. Казваше ми по някои неща, но така че да останат помежду ни. Начинът й на поведение ме изненадваше. Очаквах съвсем различна реакция. Колко млада и разумна бе.
– Мойта жена! Да е жива и здрава... без нея до сега... И сина ми изгледа, и готви и чисти... Какво да искам повече, бе? Няма такива жени вече! Всичко се праска за по вечер и после...
Борислав продължаваше да се бие по гърдите. Придърпваше към себе си Мария съвсем демонстративно. Иначе дори не я поглеждаше. Не исках да слушам какви ги приказва. Никой не можеше да вземе думата от него. Накрая Стоян се изправи и поздрави цялата маса, вдигайки тост. Тогава... Иванина се сгуши в мен и потърси устните ми. Направи го толкова естествено. Изтръпнах за момент от тази нейна инстинктивност. Бележеше точка след точка.
– Много съм пиян... – промълвих в ухото й. – Не мога да стоя повече тук и не съм сигурен, че мога да се изправя.
– Искаш ли да си лягаме?
– Да, може би това е най-добрата идея.
– Ще мина първа, хвани ръката ми и само ме следвай.
– Добре... – отдръпнах се назад, за да излезе първа.
Не знам как успяваше това момиче. Изкарваше ме с лекота от ситуациите през вечерта. Бях й толкова благодарен.
– Ние ще лягаме. – докоснах рамото на Стоян, който също се изправи.
– Айде, Павка! Утре на кафе... – намигна ми.
– Лека вечер на всички! – вдигнах ръка и последвах Ива.
Качихме се в стаята ни, която се намираше на втория етаж, но се сетих, че багажът остана в колата. Полежах около 5 минути на леглото, докато се съвзема. Иванина влезе за душ. Не знаех къде се намирам, но трябваше да сляза отново. Изправих се и ми се зави свят. Може би не трябваше да правя толкова резки действия. Запътих се надолу. Преминах бързо през закритото помещение. Наметнах раницата си и взех чантата на Иванина. Заключих и тръгнах обратно към стаята. По коридора зад рецепция видях Мария да се мъчи с един голям куфар и раница.
– Имаш ли нужда от помощ?
– Не бива да си тук.
– Нито пък ти. – отсякох.
– Павеле, върви си, остави ме на мира!
– Мария, нищо не съм ти направил, престани да се държиш като ощипана... – взех ключа от ръцете й, погледнах номера на стаята и пуснах нашите чанти.
Оставих багажа й пред стаята и понечих да тръгна.
– Павеле...
– Какво?!
– Благодаря.
Пристъпих към нея и скъсих разстоянието помежду ни. Загледах се в очите й отблизо. И двамата усетихме онази тръпка. Онова усещане. Това обясняваше нашата грешка. Това обясняваше всички наши действия. Копнеехме един за друг. Желаехме се. Тя беше омъжена и с дете. Аз бях развалина. Тя се опитваше да запълни липсите си с мен, защото не беше щастлива в брака си. Аз исках да я притежавам. Всичко това беше забранено. Фотоклетките в коридора загаснаха. Сега или никога? Притиснах тялото й във вратата. Езикът ми потърси нейния. Искаше да ме отблъсне, но я държах силно до себе си. Отвръщаше ми. Искаше ме. Знаех го. Беше като сбъднат сън. Светлините отново изпълниха коридора. Отдръпнах се и се огледах. Нямаше никого. Мария наведе глава.
– Хей... – погалих страната й.
– Не ме разплаквай отново, Павеле... – отдръпна ръката ми и влезе в стаята си.


Следва продължение...