Наистина ли си мислиш, че съм спрял?
Усещаш, че започваш да си признаваш.
Нали...
– Стояне, бе! – скочи Светла. – Ще го убиеш, казах ли ти да извикаш майстор...
– Павка... ех, че съм и аз!!! – ококорените очи на съседа ме гледаха виновно. – Добре ли си, удари ли се?
– Спокойно, малка драскотина...
– Сто пъти ти казах!!! Толкова ли не можа да се обадиш на братовчед си? – продължи съпругата му. – Ама че мъже!!! От дума не разбират, Мария!
– Искаш ли лепенка...
– Няма нужда. Добре съм, Стояне.
Усетих погледа на Мария върху себе си. Как смееше да ме поглежда?! Изпитвах гняв и още куп емоции. Исках да й кажа много неща, но нямаше да я удостоя с вниманието си. Чувствах се като... вече споделих. Мястото ми бе при онези момичета от бара в Кьолн. Бях същия като тях. Само че в мъжки вариант.
На тръгване Светла ме спря:
– Благодарим, Павка, ама няма ли да седнеш да изпием по едно кафе, пък и дори биричка – и без това е време... ...