23 мая 2018 г., 15:11

 Забранена си ми (6) 

  Проза » Рассказы
1036 5 5
Произведение от няколко части « към първа част
9 мин за четене

Наистина ли си мислиш, че съм спрял?
Усещаш, че започваш да си признаваш.
Нали...

 

 


– Стояне, бе! – скочи Светла. – Ще го убиеш, казах ли ти да извикаш майстор...
– Павка... ех, че съм и аз!!! – ококорените очи на съседа ме гледаха виновно. – Добре ли си, удари ли се?
– Спокойно, малка драскотина...
– Сто пъти ти казах!!! Толкова ли не можа да се обадиш на братовчед си? – продължи съпругата му. – Ама че мъже!!! От дума не разбират, Мария!
– Искаш ли лепенка...
– Няма нужда. Добре съм, Стояне.
Усетих погледа на Мария върху себе си. Как смееше да ме поглежда?! Изпитвах гняв и още куп емоции. Исках да й кажа много неща, но нямаше да я удостоя с вниманието си. Чувствах се като... вече споделих. Мястото ми бе при онези момичета от бара в Кьолн. Бях същия като тях. Само че в мъжки вариант.
На тръгване Светла ме спря:
– Благодарим, Павка, ама няма ли да седнеш да изпием по едно кафе, пък и дори биричка – и без това е време...
– Не, Светле, изморен съм. Благодаря... ще се видим утре.
– Благодарности, Павка, и извинявай отново... – потупа ме Стоян.
– Няма нищо. Радвам се, че те видях и намини тия дни да се видим.
– Най-лесната работа...
Отворих вратата към терасата и дръпнах пердето. Асеновград изглеждаше тъмен и мрачен. Крясъци на млади гласове, летящи навън ме разочароваха със замисъла си. В Германия нямаше как да чуя нещо подобно. Имах огромното желание да стегна багажа си и да се махна още веднага. Да изчезна. Да преклоня глава в новата държава. Да се съглася на ролята на роб. Да стана част от онези тъмни води и да се погубя за познатите си...
На вратата се почука. Преди да осъзная, че Овена стои пред мен, усетих ръката му върху лицето си. И още един път...
– Какво си позволяваш, Мария?! – сграбчих я за раменете.
– Изкара ми акъла, Павеле... – процеди през зъби и се вторачи в мен.
– За кое по-точно, Мария? – натъртих на името й.
– Как си позволяваш да... можеше да ми напишеш поне една дума. Една! – стреляше ме с ярост. – Знаеш ли колко те мислих...
– Мислила си ти...
– И ме пусни! – заинати се.
– А ти как се осмеляваш да влизаш в дома ми по този начин? – държах я силно и близко, за да не мърда. – Как, Мария?! Говори...
Не издържах. Взех лицето й и нападнах устните й силно. В първия момент искаше да се откъсне от мен, но след това се покори. Стисна китките ми и ме насочи към дивана. Настани се отгоре ми и махна тениската ми бързо. Отвръщаше ми страстно. Не я бях виждал такава. Спусна ноктите си по гърдите ми. Искаше да ми причини болка, но единственото, което усещах, бе разливащата се топлина в тялото ми. Още сега исках да й призная всичко. Всичко, през което бях минал през дните далеч от нея. Да й призная, че не мога без нея. Че нищо не е същото, когато не присъства дори за няколко минути в ежедневието ми. Бях съгласен и на малкото внимание. Можех да издържа. Щях да мълча. Да правя, каквото пожелае. Исках тази жена. Обожавах я...
Надигна се внезапно от мен. Гледах я с премрежен поглед и се чудех какво става. Защо спира... Точно сега ли?!
– Мария... – преглътнах.
– Не съм забравила. – изстреля и ми намигна. – Все още съм сърдита.
– Чакай, Мария! – изправих се като попарен.
Грабна якето си от пода и го облече.
– Чао, Павеле. – усмивката й бе прекалено закачлива.
– Ще ти пиша. – взех ръката й и я целунах. – Пиши ми и ти, нали... Ще ми пишеш ли?
Усмихна се. Огънят в очите й ми припомни постъпката. Оставих я да си тръгне, въпреки че... Погледнах към тениската си. Чак сега усещах горенето по кожата, следствие на натиска й. Чувствах се празен и пълен. Повече въодушевен. Въпреки болката, която просто си седеше върху сърцето ми. Само превъзбудата ме спаси през останалите часове...
На следващия ден, като по график, станах и отидох до фирмата, където работих преди седмица. Исках да помогна с разнасянето на хляба и закуските. Шефът се отзова, дори се зарадва да ме види. Предостави ми един от микробусите. Остана време да се видя с Валентин. Не му повиших тон. Нито пък се развълнувах. Просто го попитах защо не ме бе уведомил предварително за мястото, на което отивам. Не ми отговори, отново подмина темата някак естествено и ми връчи документи, свързани с пътуването. Не ги приех. Отстраних протегнатата му ръка и ясно заявих, че не искам да взимам участие и роля в това. Усмихна се заговорнически, сякаш беше уверен, че отново ще стигна до този път. Само че това не бе моето. Щях да си търся нова работа. Тук. В града. Нямах намерение да влизам в затвора, заради нечии експерименти. По-късно успях да убедя Мария да излезе за 2 минути от работа, за да й дам няколко козунака и закуски.
– Какво става, Павеле? – погледна за последно зад себе си, преди да срещне очите ми.
– Нищо, Мария. Просто минавах, вземи това. – подадох й хартиената торба.
– Какво е? – погледна вътре.
– Останаха от разнасянето, за празниците...
– Павеле... – изгледа ме.
– Кажи ми... как си ти?
– Добре съм, благодаря ти... но трябва да влизам. Не искам да губя работата си, нито пък да се връщам към счетоводството. – изпуфтя.
– Хайде тогава... – казах, сякаш разговорът щеше да продължи. – Ухаеш чудесно... – добавих.
– Млъквай, Павеле. – обърна се и тръгна към вратата.
– Лек остатък от деня, Мария... – вдигнах ръка след нея.
Бях омагьосан. Побъркан. Чувствах жажда за нея. Това не бе нормално. Чувствата ми излизаха все по-често от контрол. Бях откачил по тази омъжена жена.
Съвсем бях забравил, че днес е годишнината на Светла и Стоян, когато съседът ми се обади и ме покани на събирането. Механата се намираше в Пловдив. Щях да отида с колата си, но преди това имах друга важна работа, която трябваше да свърша. Исках нещата около новата работа да се задвижат час по-скоро. Нямах време за губене. Нито за колебания. Обиколих четири заведения и в последното, което имитираше кафене, но със сервиране на бърза и лека храна, си търсеха човек на бара. Съзнанието ми се изсмя зловещо, стигайки до извода, че все пак май ходенето до Германия и „опитът“ там са били от полза. Уговорката ми хареса. Щях да започна още утре.
***
Закъснях доста и станах център на внимание, когато Стоян замаха към масата и ме повика шумно. Присъстваха доста техни близки. Беше много смешно, докато намеря Светла, тъй като не седеше до Стоян.
– Не се притеснявай, Павка, ние със Стоян не се познаваме! – прегърна ме.
Стоян ми посочи мястото до него и чак сега осъзнах кой седи срещу мен – Борислав. И Мария, разбира се. Синът им дотърча отнякъде и ме поздрави усмихнат до уши. Подадох му поздрав над масата, Борислав попита нещо Мария. Тя успя да отговори спокойно и равно.
– Какво ще пиеш? – затупа ме съседът.
– Благодаря, с колата съм.
– Всички сме, но утре ще си ги прибираме. – и докато откажа, вече беше налял в чашата ми.
Отвратителното синьо в очите на Борислав ми се стори много студено и безхарактерно. Черната му коса имаше тук-там леко прошарване. Мария едвам преглъщаше. Беше изненадана. А аз?! Не бях ли... Каква ирония!
През цялото време си открадвах секунди, в които да срещна очите й. Естествено, контактът не се състоя напълно. Усещах как тя ме избягва нарочно. И точно така трябваше да действа. Иначе... И беше много красива, сияеше на фона на вечерта. Защо жените винаги блестят в нощта по един особен начин? Мария, на теб говоря. Много ли се отнесе? Усмивка.
Трябваше да изтърпя и танците по двойки. Та той дори беше по-нисък със сантиметър–два от нея. Исках да му разбия физиономията в напредъка на вечерта.
– Не е така. – опонира Борислав на един друг мъж. – Футболът ни не става за нищо. Моят Даниел трябва от сега да е наясно, че това няма да му донесе никакво развитие.
Изтръпнах. Детето тъкмо отиде до Мария, тя тихо му прошепна, че може да си играе с другите деца и го отпрати.
– Момчето не трябва да храни надежди. – продължи той. – По-добре да знае как седят нещата, за да не се разочарова после и да обвини нас, че сме го карали да тренира. – Мария се опита да го спре. – Няма реализация в тая България, това е положението!
Спорът продължи и на малко по-висок тон. Всички бяха пийнали достатъчно, за да продължат с разбуждането на духа. Почувствах се некомфортно. Не заех страна. Усещах тревожността у Мария. Исках да протегна ръка и да смажа яростната физиономия на онзи до нея.
***
Навън се изви някаква неочаквана дъждовна буря. Извикахме таксита. Качих се на задната седалка на едно от тях и зачаках съседите. Погледнах часа отчаяно. Чаках шофьора, за да се прибера по-скоро. Вечерта не ми повлия добре. Вратата се отвори.
– Здравей.
– Мария, какво...
– Тежка вечер.
– Къде е... къде са...
– Дани ще спи при един съученик, сега разговарях с майката. Борислав щял да остане с мъжете на бар, ще се прибере утре с малкия. – направи физиономия.
– Павка, Павка! – зачука Стоян по стъклото. – Вие тръгвайте, ние със Светла сме със следващото такси.
– Ами ти... – обърнах се към нея и се вгледах плахо в очите й.
– Какво?!
– Искаш ли да...
– Да спа у вас? – изсмя се. – Възможно е.
Примигах.
– Толкова си хубава! – погалих бузата й с палец и я целунах. – Липсваше ми всичко в теб. Не мога без теб... – нападнах още по-настоятелно.
– Стига... – отвърна глава.
– Какво има...
– Ще викам за помощ при тия целувки. Понякога много ме плашиш, Павеле...
През времето, в което пътувахме... не пуснах ръката й. Така се нуждаех от допира й...
***
Тялото ми, отпуснато след емоцията, вече се радваше на покой. Чувах мислите си, но не им обръщах внимание. Това е първият път, в който с Мария оставаме заедно цяла вечер. Исках да се насладя на топлината в леглото. Да запомня картината, за да ме гори дори и с болка през следващите дни. Унасях се и сякаш нарочно избягвах капана на съня. Някъде между часовете обаче... попаднах точно там. И също някъде там усетих онзи лакът да се забива в ребрата ми. Стана ми смешно, но потиснах смеха си.
– Махни се от нас! Не се доближавай до семейството ми... Махай се, махай се!
Ококорих очи и се вгледах в шаването на Мария.
– Ти си откачен, мразя те!!!
Измъкнах се. Притеснението ми се засили от агонията, с която тази жена махаше в завивките и се мъчеше...

 


И ако продължа...
Намекът ще излезе от границите си.

А ти се досещаш правилно... много правилно...

 

 


Следва продължение...

 

 

» следваща част...

© А.Д. Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Радва ме присъствието Ви, AnaMarina (Яна), благодаря!
  • Този Борислав е голяма утрепка. Не знам как го търпи Мария. И явно я бие. Но защо стои с него? "Заради детето"! Всички се оправдават с децата. А то всъщност не е здравословно. Децата са попивателни. Те усещат както хубавите, така и лошите емоции у родителите си.
    Очаквам с трепет да видя, "аджаба", кога най-после ще се реши Овенът да заживее както трябва!
  • Благодаря Ви за думите, момичета!
    Честит празник и много вдъхновение в дните Ви!


    Благодаря на добавилите в "Любими" и на прочелите!
  • Всеки от тези двамата е сам, един с угризенията си, друг - с любовта си, но да видим какво им е приготвил Сюжета. Комплименти, Ади, хубаво разказваш.
  • И аз, като Мариана,... какво си играе с човека. Може ли да се играе така с чувствата на другите? Да, има и такива. А, ако някой вземе да си играе с тях, изкарват се жертва.Поне Павел си е готин. Ми страстно си я желае, и ако тя не му беше дала надежда, щеше да си остане с несподеленоста, но...ще видим какво ще стане.Чакам нататък.
Предложения
: ??:??