• - Още много ли остава? - попита тя с ръце, притиснали гръдния кош, където се бе появила режеща болка.
• - Ами! Около час само. - чу тя приглушения му отговор.
• - Ха-ха-ха - саркастично му отвърна. - Колко смешно! Кажи де, къде е това място.
• - Има още малко, потрай. Ще бъде голяма изненада!

Изкачваха стръмен баир в непрогледната гора. Най-близкото видимо нещо бяха дърветата около тях - огромни стърчащи тополи, които двамата заобикаляха, докато се бореха с безкрайно дългите трънести храсти, които ги спъваха и изпопадалата шума, съскаща в такт с всяка тяхна стъпка. Беше й обещал романтична изненада, за която чул от хората в селцето. Влюбените двойки, гости на лагера долу, ходели там да изконсумират непорочната си тийнейджърска любов, а мястото давало необходимите предпоставки за това. Представлявало обширна поляна с мека трева, обилно изпъстрена с пролетни цветя и окъпана в лунна светлина... Само че:

• - Къде си мислиш, че ме водиш в този студ? Януари месец е!
• - Да не повярваш! Пък аз мислех, че е средата на юли.
• - Поне да имаше луна. Тъмно е като в свински задник!
• - Че то има... Е, облаците я скриват от време на време... Но поне се виждат звездите. - с престорено бодър тон рече той.
• - Това е самолет, идиот такъв.
• - Винаги съм се възхищавал на струящия ти оптимизъм... Готово! Стигнахме!

 Озоваха се насред тъмна могила, широка не повече от 50 метра и кръгла. Наоколо беше обградена  с дървета. Изглеждаше по-скоро на плешиво петно от иначе гъстата горска територия, отколкото на полянка за излети и пикници. Тревата беше изсъхнала и жълта, а навсякъде в  утъпканата кал си личаха следите от горски животни.  Дивите прасета бяха оставили обичайните остатъци след себе си.

• - Е, и? - попита ухилен той. - Нали е невероятна?

 И явно разчете неправилно разлялото се по лицето й недоумение, защото рече:

 - Да слагаме постелката!

 - Чакай, чакай малко! Това ли беше изненадата? Затова ли бих този път в 1 през нощта? За да дойда на това място, където няма светлина, студено е като в хладилник и потъвам до колената в кал?

 - Амииии...

 - А ти реши, че въпреки всичко ще го правим? Така де - кой не ще да се чука насред мъртва поляна при температура приблизително около нулата?

 - Не се сърди на мен, че ни доведоха посред зима. Само ако...

 - Без ако! Прибираме се!

 - Ама, миличка, ти нали ми обеща. Разбрахме се още преди да дойдем в лагера, че ще си намерим някое място и то ще бъде нашата малка тайна, че ще прекарваме...

 - Разбрахме се, че ще си намерим място! Място! А не първобитна поляна. Прибираме се и точка.

 - По дяволите! - изруга той. - Поне да отида да пусна една вода.

 - Побързай, че взех да се вкочанявам.

Той се запъти зад близките дървета, все още мърморейки си гневно, но тя успя да различи някои епитети като „жени" и „недоволни". Луната стоеше все така скрита, а небето бе кадифено черно с нито една звездица, която да показва, че все още има живот там горе. В далечината се чу звук като от кучешки лай. Момичето леко потръпна.

• - Хайде, изтръсквай го и да тръгваме.

     Никакъв отговор. Тя стоеше и мълчеше, загледана в непрогледната гора пред себе си. Какво толкова се бавеше?

• - Идвай де, замръзнах! Каква ваканция, няма що. - измърмори тя на себе си, докато се оглеждаше наоколо.

      Пак никакъв отговор.

• - О, само не се опитвай да ме плашиш, лошо ти се пише иначе, господинчо!

Започваше да се изнервя вече, а и тръпки я побиваха от това място. Дочуха й се стъпки. Значи все пак той се прибираше.

• - Какво ти отне толкова време? Да не би да...

И изведнъж замръзна. Стори й се, че стъпките му спряха, а на тяхно място се появи друг звук..като че от душене. Разколеба се и се загледа в мястото, откъде идваше странния звук. По дяволите, помисли си тя, какво става? Повика го още веднъж, но нищо не стана с изключение, че звукът от гората се усили рязко. Сега вече наистина се паникьоса и си каза, че ако й погажда някакъв номер ще си плати скъпо и прескъпо. Той знаеше, че тя ненавижда филмите с ужасии и неприкрито се дразнеше, когато той нарочно я стряскаше. Беше му забранила да го прави, да го вземат мътните! Преди време едва не беше получила инфаркт по пътя за вкъщи след дискотеката. Беше я излъгал, че отива да повръща иззад едни кофи за смет и след 5 минути изскочи оттам с крясък „Помощ! Изяждат ме!", а в ръката си държеше два изкуствени плъха, които уж го хапеха за гърлото. Когато тя се успокои той наистина крещеше „Помощ", но този път подозрително реално, след като тя почна да го пръска със спрея, който измъкна от чантата си.

В този момент се ядоса на себе си, че не носи въпросния спрей, защото би й свършил страхотна работа, ако той пак разиграваше театър. В крайна сметка реши, че и една шепа прясна кал, обилно смесена с животински изпражнения, щеше да бъде подходяща за вендетата й.

Запъти се към мястото на шума, като се оглеждаше притеснено, все още повтаряйки си, че си въобразява. Но колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно чуваше странно измъчено съскане и... като че ли придружено от ръмжене.

• - Хайде, глупчо, знам каква игра играеш! Не ме плашиш. Взимай си партакешите и да се махаме.

Съскането спря. Тя също се закова на място. Вече бе на крачка от мястото, а огромни шубраци скриваха от погледа й необичайния звук. Вземи се в ръце, повтаряше си тя, какво би могло да се случи тук, няма жива душа. Пристъпи напред и протегна ръка да отметне живата завеса пред себе си. Бавно, много бавно обхвана с пръсти клоните, а дъхът й стана учестен и на пресекулки. Ръцете й затрепериха, гласът също, когато изрече:

• - Не е смешно... Излез, иначе си тръгвам без теб - добави тя по-смело, отколкото се чувстваше. Разбира се, нямаше никакво намерение да мине по същия път сам-сама, каквото й да и струваше това. Секунда.. .две...

 Никакъв звук. Край, рече си наум тя, стига вече! Дръпна рязко плета и гледката, която се разкри пред нея я накара да изпищи така, както не е крещяла през целия си съзнателен живот. Там проснат на земята лежеше той... или поне това, което бе останало от него. Главата му се търкаляше на около два метра от тялото, по нея имаше очевидни белези от нещо остро, което я е разкъсало със сила, а лявата му ръка заедно с част от вътрешностите му стояха отстрани до торса му, като някаква гротескна кукла, която детето беше скъсало и захвърлило настрани. Момичето продължаваше да крещи, а ръцете й бяха захлупили устата й. Все още в шок и ужас, тя се обърна и понечи да побегне, но от страх краката й се бяха разтреперили и отказаха да изпълняват обичайните си функции. Тя падна по корем. Все още хлипайки се помъчи да се изправи, но звук от ръмжене я накара да замръзне. В следващия миг усети горещ зловонен дъх на сантиметри от лицето си. Пред нея стоеше звяр - куче, вълк или нещо друго тя не разбра, но знаеше, че това бяха последните й мигове живот преди това нещо да забие острите си като бръсначи зъби в плътта й. Пръстите на предните му лапи завършваха с огромни хищни нокти, очите му бяха жълти и със зеници на резки, а от огромната му зловеща паст се точеха дълги лиги като хлъзгави въжета, които правеха локвичка на пожълтялата трева. Луната най-сетне се показа откъм небето, но освети гола поляна с влажна кал, по която още личаха следи от влачене на човешко тяло. Следите водеха навътре към гората.