Забравена във чакане
3 часа през нощта е. Бавно, малко по малко, на всичките ми абонати от скайпа се появява иконката с хиксчето "извън линия". Само на твоя профил остава зеленият знак, с цвят, досущ като този на очите ти. Уж си на линия, а те няма. Или пък може да си там - отсреща, но не ми пишеш. А защо? За едно "Здрасти" ли ти се свиди да ми обърнеш внимание? Или какво? Ще ти се счупят пръстите, ако напишеш два символа - :), образуващи усмивка... Два символа, но за мен означават една топла прегръдка и една мечтана целувка. Сякаш усещам присъствието ти в стаята си, нежната ти ръка, подпряна на моето рамо и омайния ти дъх, галещ кожата ми.
Какво простичко нещо би могло да ни свърже! Скайп. Сътворение на човешката глупост, направено единствено с цел да зарибява, да унищожава и последните истински неща в живота - контактът очи в очи, жестовете, мимиките... Колко го презирам! А колко ми е нужен в този момент!
Ах, как ми се иска да ми напишеш нещо! Каквото и да е! Обида, ругатня, ако щеш една точка, но... и тя би ме накарала да се усмихна. И усмивката ми ще бъде предизвикана не толкова от това, което си написал, а от факта, че си отделил време да го напишеш. Отделил си време за мен! А това е толкова хубаво... като безценен дар! От теб. О, аз те чакам. Чаках те и ще продължа да те чакам. Ще продължа да пиша през един час вече омразната за мен дума "Здравей" и баналната усмивка отзад. А ти, ако някой ден се сетиш за мен и видиш, че до профила ми грее зелената светлинка, напиши ми нещо. Каквото и да е. По този начин би подарил усмивка на едно нищожно момиче, забравило се в своите спомени, в своето чакане...
© Любомира Герова All rights reserved.
