Забравените думи

Ирина тръгна с първия влак за Свищов. Детето ù, единственoто ù,  беше болно.  Обикновено създаваше контакти когато пътуваше, винаги срещаше прелюбопитни хора в купето и разказваше чудни истории за пътуванията си. Този път  опря лакът  о дръжката на седалката и залепи длан на чело.  Взира се през цялото време през мръсния прозорец, а бръчката между веждите  ù сякаш ставаше все по дълбока с всяко потракване на колелата на влака. Тудуф - тудуф, тудуф –тудуф, ритмично пъшкаше старата машина.

На гарата я посрещна зет ù. Той само метна малкия сак на задната седалка и подкара колата. Не продумаха. Страхуваха се някой от двамата да не се разплаче. 

Вече цяла седмица я водеше по доктори и ù правеха изследвания. Никой не знаеше от какво е треската. Идваха нови лекари. Всеки изписваше ново лекарство, но нищо не действаше. Топеше се и болестта  измъкваше малко по-малко живота от нея.

Когато Ирина влезе в малката спалня, я блъсна мирис на оцет и тежест. Мария се усмихна немощно, а гърдите на майка ù тъй се стегнаха, че я болеше, но не посмя да пусне емоцията на воля. Не искаше да личи, колко много се страхува за най-свидното си.

-          Как си, маме?  Отслабнала си, трябва да ти направя от твойта, любимата пилешка каша. Помниш ли как я мааше кат беше малка? С хубава червена запръжчица ще я направим.

Очите на Мария се разляха по горещите ù бузи.

-          Аз, Миме, тука ще звънна на леля ти Сия, тя се преместила  в Свищов при сина си и снаха ù.   Да ти бае, майко. Тя много ги знай и сичките отвари и билки. Както мойта баба. Цяло село идеше да се цери при нея. Тя на всекиму помагаше и кой каквото ù остави. Дума не продумваше за пари. Аз като бях малка  ми каза тайните думи, ма нали съм била лапе, нищичко не  помня, Миме, майко.  

И Ирина тогава чу най-тежките думи дето бе чула в живота си.

-          Маме, нали ако нещо стане с мене ще ми гледаш детенцето, маменце?

И двете заридаха с глас, а на Иван му се премрежи погледът и излезе от стаята.

На другия ден дойде Сия. И тихо замъмри магически думи, докато гасеше кибритени клечки в чаша вода. Никой не разбра какво напява, но като свърши изглеждаше така, сякаш бе вършила най-тежка работа.

Старата баячка каза, че е направила всичко по силите си, но толкова е здрава черната сила, че са нужни три баячки до три дни да я разкъса. Тя знаела една, но трета трябвало да се намери.

И на другия ден дойде другата лечителка. Тя със светена вода наръси. Странни думи, като на арабски, двадесет минути без да спира нарежда. И преди да си тръгне, каза:

-          Тежък е случаят. Трета жена ще трябва.

Ирина хвана ръката на детето си. Стисна очи и се замоли горещо на Бога. Къде щеше да търси друга жена? Утре беше третият ден. Какво щеше да стане, ако не намери? И тогава ясно, като че да бе до нея, чу баба си да изрича онези тайни думи дето я караше да запомни, когато беше на 10. Толкова години се кореше, че не е успяла да вземе онзи сакрален дар, който ù се предложи тогава и сега всичко се избистри.

Отиде в кухнята. Взе нож с черна дръжка. Надвеси се над детето си и започва да сече във въздуха нареждайки:

„Бягай, бясна кучка,

иде бесен вълк.

Иде бесен вълк,

бягай, бясна кучка.

Бягай, бясна кучка,

иде бесен вълк.

Да иде болестта  в пусти гори,

…“

Мария се отпусна на рамото на майка си и заспа. Ирина заспа до нея. Само Иван стоеше на стола в стаята и се взираше в двете. Не разбираше какво се случи, но се молеше да спре тази безнадеждност, надвиснала като секира над главата му. Тогава забеляза, че дъщеря му през цялото време е стояла на вратата. Той я прегърна и каза:

-          Не бой се всичко ще се нареди.

-          Знам – каза детето и стисна още по-силно баща си.

Изминаха само няколко часа и Мария се събуди, прежадняла за вода.  Събуди се и майка ù. Иван отиде в кухнята да наточи прясна студена водица.  Тя отпи жадно. И лъч светлина озари лицето ù. Треската си бе отишла, а внучката бе запомнила дума по дума, онова дето изрече баба ù.