Зад думите

/ да не се допускат тук фатмаци, дупедавци, истерични някакви си никакви/

Оня ден Шолц и Емануел, по фамилия Макрон, се обадили на Путин. Разговор – час и половина!!!

Пробвайте да засечете може ли да говорите нещо час и половина. Мъжете каня, жените са друго нещо – може да обсъждат само грима на някаква три часа. Което женско свойство явно е улеснило Макрон…

Основната дума от страна на двамата западняци е била „ако“. Основната дума на Путин – „когато“.

За езиковедите това е показателно. Цел, насока, смисъл, личност, виждания – според думите…

Интересно е, разбира се, да се анализират разговорите на изолирания Путин с австрийския канцлер /предния ден/, с италианския премиер /по-предния/…

Просто Путин го направиха символ и вожд. Даже имам усещането, че някой направо треперят и се кръстят при името му. А фатмаците си хапят задниците – щото нямат думи, както помним от казармата.

А в същото време Западът /“обединеният Запад“, както си фантазират някои/ има друг противник. Според американците – по-страшен с развитието си. Отделна тема е защо развитието на една държава да е заплаха за друга? Значи някои усещат слабостта си и са готови дори на война – само и само други да не прогресират и се развиват.

Китай си има пореден вожд. Но – наблюдение! По-интересното е, че западните политици, медии, пропагандатори избягват да споменават името Му – другарят Си. Изобщо избягват. В най-добрия случай стигат до „Пекин заяви“.

Но името… Не! Не смеят…

А работата е там, че Русия е все още развиваща се държава. Както и САЩ. Путин като лице на Русия, Байдън /извинете!/ на САЩ…

Китай няма конкретно лице. Има система, има история, има стройна и здрава структура. Където Си е заменим. Но принципите и целите не се променят.

От поне 5 000 години насам.

Някога Луи ХIV казал „L'état, c'est moi“. И бил прав. Правнукът му загубил главата и държавата. Защото всичко се крепяло не на здравите основи на държавата, а на тоя, който е отгоре.

Така приемаме света и ние. Присмиваме се на държава, чийто ръководител се ръкува с въздуха и пада по стълбите трезвен. Клатим заканително глава към държава, чийто ръководител е знамето й. Тъжно се чудим на държава, преди ръководена от откровен простак, заменен от някакви инфантилчета…

И не си даваме труда да разсъждаваме над думите им. Защото те са прозрачно-мътни. Няма зад тях строгият смисъл на историята и вижданията за бъдещето…

Думи – завеси пред руини, прах и паяжини…