Бледа луната уморено заспива над мен. Колко въздишки умират недокоснати. Помня те. Но съм забравила себе си. Тази постановка взе да ми омръзва. Скучна ми е и безинтересна. А сама я режисирах. Някога толкова ми харесваше, че се изгубих в сценария ù. В една лъжа - изкривено, счупено огледало... Знам, че си гледал спектакъла ми. Често от сцената тайно те наблюдавам. Седиш някъде там в тълпата, в публиката, и гледаш в мен. Слушаш разказите на театъра за усмивките ми, но не знаеш, че когато падат завесите, плача. Не помня защо. Може би отново е време да призная пред себе си своята себенедостатъчност. Изчерпана съм. Празна, прозираща тъкан. Опротивяла съм си. Преструвам се. На жестока, на забравила. Но всеки ден, тайно, зад кулисите си спомням колко много те обичах.