Клоунът отново се боядиса в ярки цветове за да отвлече вниманието на публиката от сивата си душа.

Напудри безизразното си лице пред огледалото, постави си червения нос и синята перука, изрисува си голяма, хубава усмивка, сложи си папионката на точки и огромните смешни обувки и излезе на сцената. Под светлините на прожекторите, пред всички...застана отново с оголена сива душа, която никой не виждаше и започна да изнася заученото си представление.  

Правеше кученца от балони на децата, които крещяха едно през друго за още, и още. Изкарваше от големите си жълти ръкави изкуствени розички за майките. А за бащите оставяше накрая нелепото падане на сцената. 

И всички се смееха ли смееха, а под светлините проблясваше по една сълза с цветовете на дъгата. 

И това никой не виждаше, клоунските сълзи. Или ги виждаха, но бяха прекалено смутени и изплашени от това, че единствения човек, който умееше да ги забавлява усеща и други чувства различни от радост...

Каквоо!? Клоун да плаче??? Край всичко е приключило, светът е погубен, катаклизми, урагани, топене на ледовете, острови от боклук, корупция, мизерия, НЕчовешки ценности!!!

Даа.. клоунът се правеше на клоун, именно заради това. Заради ефекта на пеперудата, която докато пърха с крилца на другия край на света се случва нещо трагично.

Само, че тук е ефекта на клоуна, който докато се прави на клоун за да разсейва любимата публика по ирония на съдбата е най-тъжния човек от всички присъстващи.

След всяко представление, той се прибираше в гримьорната си,сваляше маската си, преобличаше се, излизаше и неусетно се сливаше с тълпата по сивите като душата му градски улици. Само единствено го издаваха шарените сълзи по тротоара, на които пак никой не обръщаше внимание, или пък някой  обръщаше но го беше страх да погледне. 

И така до следващата вечер, до следващото представление. 

Отново: безизразно лице, бяла боя, голяма усмивка, смешни обувки, балони, цветя, невидими сълзи..и отново, и отново, и отново.

Докато един ден Клоунът се прибра в гримьорната си и не излезе повече от там. 

Намерили го на следващата вечер, без перука, без костюм и без обувки, но с усмивка на лицето този път ненарисувана и пистолет в ръката. 

Единствената боя по лицето му била кръвта с цветовете на дъгата. 

Клоунът се самоуби.. и не настъпи катаклизъм, не ни заля цунами, всъщност  проблемите  и преди си ги имаше... но ние не обръщахме внимание. 

Но сега Клоуна го няма и вече сме с широко отворени очи- очи с цветовете на дъгата...

Защо убихме  клоуна който ни радваше? 

Или защо не го убихме по-рано?