- Пу, че ситно са сплетени тия решетки, нищо не виждам. Но ти, братко, май нямаш нужда от светлина, все в ъгъла стоиш?

- Да, защо не. Добре ми е тук, мога да виждам ярките квадрати, които сянката на решетката образува в средата на килията.

- Хм, странен човек си ти. Не ядеш, едва пиеш по глътка водица, нощем не спиш. Кажи, защо си в зандана?

- За убийство.

- Браво бе, да не ти се надява човек. То и аз съм за убийство, заклах един. Но да сме наясно, аз вината си я нося, но съм невинен. Мен ако питаш, в ножа е причината. Беше един такъв със седефена дръжка, удобен и лек, а острието му извито в края. Докоснеш ли го – хладина, завъртиш ли го – блясък, подържиш ли го – заиграва. Той, закланият де, беше човечец тих, дори улав, но стоеше наблизо и, нали разбираш, природа. Скочих му.

- Веднага ли умря?

- О, не, къде ти. Сграбчих го за косите и го разпрах от слабините до ребрата. Там ножа се отплесна, отдели се от тялото и без да разбера как, се заби до дръжката в подмишницата на човека. Не умираше дявол да го вземе, а ме гледаше. Очите му не изразяваха изненада, нали ти казах, простоват човек беше, но в погледа му се четеше желание да разбере що за персона, за характер е убиецът му.

- И разбра ли?

- Аз му се озъбих, като за снимка. Та да ме помни дълго след като иде на оня свят. Да ти призная, не вика, не страда, сякаш не го боля. Това някак ме засегна, предизвика ме. И аз, казвам ти, поради тая причина, вадя ножа и в гърдите. Как изпука, не ти е дума, а гърлото му, сякаш изпусна целия си въздух. Какво усещане, приказка!

- Кое усещане?

- Ей това бе, да бодеш с ножа, да усещаш плътта през него. Сякаш някой ти се подчинява, ама до последно, до мисълта си. Хем има съпротива, нали живот е, човешка тъкан, хем съпротивата се подава, сякаш присвояваш душата.

- Как те заловиха?

- Хм, смешна работа. Те, вътрешностите му, изсипаха се. Нямаш представа колко привличащи, колко скъпоценни изглеждат вътрешностите на заклан от теб човек. Взеха ми очите, плениха ме. И аз си ги прибрах, като трофей. А ножа захвърлих, той вече не ми бе нужен.

- И по него са те заловили.

- Да, открили го до тялото, прокурорът каза, че бил в ръката на заклания. Аз не съм го слагал там. И през ум не ми е минавало да инсценирам самоубийство, никой не би повярвал, та то си бе съвършено убийство, не ти дава сърце да го преиначиш.

- Ами червата?

- Ей туй е смешната работа, дето ти викам. Занесох ги у дома и не се стърпях, показах ги на жената. Тя е кокошчица, кудкудяка, но си знае пътя в живота. Пита ме де да тури трофея. Кво ми щукна, аз й викам в тенджерата, сготви червата.

- Те точно червата не се ядат.

- А де, ама страст, какво да я правиш. Та тъй или инак, жената направи чорбица. И какво мислиш, поканих си гости. Двама-трима, все бойни другари. Сядаме на софрата, жената сипва и не щеш ли, гола вода. Червата ги няма.

- Как така?

- Ей така, бърникаш с лъжицата и нищо, мътна водица, точно като тая дето ти по някое време си сръбваш. Скачам аз бесен, въртоглав, нали ме разбираш, аз клах, аз рязах, червата са мои, а супата жената я прави, пък трофея друг ще яде. Кой дава така?

- И?

- Отивам в участъка, без да мисля. Кражба викам, кражба на моето, на най-свидното. А те, полицаите се пулят, на кое питат, вещ дарена от баща ли, пари ли, що. Бойните другари и те с мен, чудят се, също не знаят. И аз си разказах всичко, ей тъй както на теб, от игла до конец. Туриха ме в ареста, след час откриха тялото и ножа. Червата още не знам де са, пуста работа ти казвам.

- И те осъдиха?

- Пфу и още как! Прокурорът вика, това не са самопризнания, това е гордост, биене в гърдите, триумф, престъпникът, сиреч аз, заслужава смърт. Кокошката, ъ-ъ… жената де, получи условна, аз – тридесет години присъда пълен ефект. Да ти кажа съдията човек излезе. Афект, а не умисъл прозря в моята съдба, в натурата ми. То и аз ги виждам тъй нещата, каква умисъл тук, аз изпитвах нужда. Пу, ама да не беше тъй тясна килията и да не бяха толкова ситни решетките, ама остави се…

- Тясно-широко, все затвор.

- А не! Аз не съм като теб. Ти си душица, лесно дишаш в ъгъла. Ама аз съм дух, огън има в мен. Слънцето като иде, искам да го гълтам, да го взема, а то все се цепи в тия железа, решетките де, и ми бяга. Ех, ако бях навън и имах оня ми ти бляскав нож, щях да дръпна слънцето за лъчите, тъй както сграбчих за косата оня, улавия, щях да принизя жълтото му лице и да го разпоря в средата. Та да видя има ли си черва туй слънце или е кухо и само ни залъгва с блясъка си.

- Наистина ли искаш това?

- Ами да и още как! Ти какво, мислиш си, че само бръщолевя така? Не-е… страст е това, изригва от глъбината ми.

- Щом е така, аз мога да ти услужа.

- Можеш ли, че как?

- Имам нож, на, вземи.

- А? Какъв нож? Че той е същият, със седефенета дръжка, с извития край. Отде го взе?

- Отдавна го държа в ръката си, още отпреди да ме домъкнат тук.

- Как така в ръката? И защо отдавна? А бе, ти за какво убийство си осъден.

- За убийство, което още не съм извършил.

- Какво? Как така за убийство, което още не си извършил? Че то никого не съдят за такова нещо. Кой ще знае, ще убиеш ли, няма ли?

- Така е, но само когато убиваш поради мотив. Щото не се знае, ще натежи ли мотива или не. Но ако нямаш мотиви, а само страст, то тогава е сигурно, ще убиеш без колебание.

- Това са глупости. Кой ще разбере, заради мотиви ли убиваш или от страст?

- Никой няма да разбере, докато не отидеш и не си признаеш. Аз това и направих, отидох и казах, заразих се, в мен има страст да убия и ще убия, тъй да знаете. Затова ме осъдете.

- И те те осъдиха, така ли?

- Не пожелаха.

- Е, аз какво ти разправям.

- И тогава аз им показах червата.

- Червата! Какви черва? Абе, я излез от тоя ъгъл, че никак не ти виждам лицето, кой си ти?

- Това се канех и да направя, да изляза от ъгъла. Ти все ме държиш я в ъгъла на живота, я в ъгъла на килията. Колкото до червата, в участъка им показах моите черва.

- Ти си… ти си… Познах те аз, още първия ден, но се чудих как е възможно, как? Но какви ги плещиш, за твоите черва няма да те осъдят, ха-ха? Кого съдят, че е изкормил своите черва?

- Прав си, никого не биха осъдили, затова че е извадил собствените си черва. Но аз казах, че червата са твои.

- Мои? Но те не са мои.

- Насрочиха повторна експертиза за утре, аз се заклех, че този път всички ще се убедят, че червата са твои. Хм, знаеш ли, прав си, килията наистина е твърде тясна…