Залогът

          От  известно време усещаше, че Лора съсредоточено го наблюдава и това го караше да се чувства все по-дискомфортно. Тя му беше дъщеря и той, разбира се, я обичаше, но в нея имаше нещо, от което на моменти се страхуваше. Дали беше болезнената й прямота или предизвикателната язвителност?

         - Татко? - наруши натежалата тишина тя. - Какво би поискал за рождения си ден, ако можеше да получиш всичко, каквото и да е то?

         След няколко дни Алек щеше да навърши петдесет и пет. Той неспокойно се размърда във фотьойла, отпусна вестника на коленете си.

          - Не знам, мила.

          След кратка пауза довърши:

          - Май си имам всичко.

          Тя изсумтя и за един кратък миг само устните й наподобиха усмивка, насмешливата усмивка на презрение. Той видя как познатата му искра на иронията й припламна в очите й, но угасна, преди да го опари.

         - На твое място бих си пожелала поне малко разнообразие.

         После тя стана и се отправи по стълбите към стаята си, без повече да го погледне.

         Прониза го внезапната мисъл, че не го бе сметнала достоен дори за неизчерпаемата си жлъч, сякаш беше прекалено жалък дори за това. Когато не след дълго и той си легна, не можа да заспи, забележката й се загнезди в съзнанието му и започна да дълбае в него. Дори равномерното дишане на съпругата му Дона не можа да унесе надигащото се в Алек терзание. Тя беше права, Лора беше права! В течение на часове Алек обмисля живота си и изводът се наложи от самосебе си. Денонощията му се изнизваха като мънистата на броеница в ръцете на богомолец - еднакви по съдържание и форма, в монотонно темпо. Дните се сливаха със седмиците, седмиците - с месеците, месеците - с годините. Ежедневието му беше монохромно, както може да бъде ежедневието само на застаряващ, отдавна женен мъж, със среден доход и счетоводителска служба, без много социални контакти, без хоби, без някакъв талант, без някой бушуващ в него порок. Дори семейните почивки бяха на едни и същи места, по едно и също време на годината; празниците се отбелязваха по един и същ начин. В събота - пазаруване, разходка из околностите на града, вечеря с единствените им живи роднини - сестрата на Дона с нейния съпруг. В неделя - игра на бридж със съседите и вечер пред телевизора. Всеки делничен ден ставане в шест сутринта и лягане преди единадесет. Сякаш всичко се случваше по схема и план, без такива да са били задавани; нито някакви върхове, нито някакви спадове накърняваха този равен житейски ход, връщащ се към някакъв свой хомеостазис. Само Лора като че ли можеше да внесе промяна в диаграмата на еднообразието и скуката, но тя все по-рядко се прибираше от колежа и дори през ваканциите, изглежда, предпочиташе да си остане в общежитието в онзи чужд град.

          Да, Лора беше права и не беше само това! През тази мъчителна нощ Алек откри, че всичките му сетива бяха като притъпени. Не беше в състояние да изпита силна емоция, била тя положителна или отрицателна, нито траен интерес към нещо. Все едно, че от него като от резорвоар бе източвана способността за дълбоко вълнение, докато не бе останал празен, кух. Даде си сметка, че бе престанал да забелязва така наречените дребни радости на живота. Беше станал несъпричастен към самия живот!

          Ужаси се от себе си. Рутината и равнодушнето му - кое бе причината и кое - следствието? Кога и как се бяха промъкнали  и бяха превзели битието му? Защо? Защо?! Някога имаше мечти,стремежи и амбиции... Винаги бе имал за себе си мнението, че е чувствителен и впечатлителен.

          Трябваше да си върне изгубеното! Пожела обратно себе си такъв, какъвто смяташе, че е, и живота си такъв, какъвто си бе представял, че ще бъде. Едва дочака утрото, за да стане, обсебен от идеята. Трябваше му нещо, което така да го разтърси, че да му върне пулса на емоцията. Цял ден измисля, отхвърля и отново премисля различни възможности. Ако имаше повече спестявания, може би щеше да пристъпи към осъществяването на някой от тези проекти, но трябваше да се съобрази с финансовите ограничения. Не можеше да напусне работа и да започне частен бизнес, да се отправи на екзотично пътешествие, да рискува на борсата или заложи големи суми на хазарт, защото така не само би заплашил издръжката на Лора в скъпия колеж, но би разстроил семейния бюджет като цяло. Да колекционира нещо? Но нещата,които го привличаха в такъв аспект, отново щяха да се окажат скъпо хоби, а просто някакви други му беше ясно, че не ще успеят да пробудят същински интерес в него. Любовница? Алек никога не бе притежавал нужното сладострастие за нещо такова. Денят мина, без да достигне до решение. После мина и втори, и трети... Седмица. Контрааргументите винаги се оказваха повече от аргументите. Започна да се колебае дали пък не трябва да се съсредоточи върху по-дребни, но повече на брой неща вместо едно голямо. Посети няколко пъти открити вечерни лекции в местния университет, но не се чувстваше на място сред младежите, а и вече бе вкусвал от академичния дух навремето. Записа се в клуб по интереси, но остана вял и дистанциран и скоро се отказа. Курс по танци от рекламната брошура? Имаше ставни оплаквания, а и открай време си беше вързан в краката. Три пъти хваща на случаен принцип градски автобуси, без да знае номера и маршрута им, в импровизираното си търсене на малко приключение. Веднъж дори се сби с някакъв тип в една кръчма, в която се отби да се насили да изпие едно двойно уиски.

          Всичко това обаче се оказа като камъчета, хвърлени във вода, смутили мимолетно гладката й повърхност. Изминаха два безплодни месеца и започна да се отчайва. Друг на негово място би потърсил навярно помощ от психотерапевт, но Алек питаеше недоверие и неосъзната неприязън към подобен род специалисти още от времето, когато един от тях не успя да спаси брака на родителите му. Представяше си диагнозата-дългогодишна депресия, причинила апатията му-и изписаните хапчета със съмнително действие и странични ефекти. Не, трябваше да се пребори сам, това бе част от оздравителния му процес и негов дълг към самия себе си.

          Една съботна вечер, към средата на третия месец, седеше сам вкъщи. Съпругата му бе отишла на гости при Лора и щеше да се върне на следващия ден. Бушуваше буря, заради която токът бе спрял. Чувстваше се потиснат и самотен, и някак изгубен. Не знаеше с какво да се занимае, а не му се спеше още. Не можа да открие свещите и се сети, че някъде на тавана бяха забравили съвсем наскоро две фенерчета. Качи се пипнешком и откри едното от тях до запечатан кашон, захвърлен тук след като баща му бе починал. Тласнат от моментен порив, разтвори кашона и заразглежда съдържанието му под светлината на фенерчето. Повечето бяха безполезни джунджурии. На дъното остана някаква кутия. Вдигна капака и зениците му се разшириха при гледката. В кутията лежеше изящен, старинен револвер. При допира с него Алек се почувства много особено, една тръпка тръгна от върха на пръстите, докоснали се до хладния метал, премина през тялото и слезе чак до петите му. Извади оръжието с нещо, подобно на надигащо се благоговение. Рамата и барабанът бяха инкрустирани с фини флорални мотиви, дръжката беше от слонова кост, с дънно капаче с фина гравировка. Металните части бяха оксидирани.

         Алек слезе задъхан долу, постави оръжието на масата пред себе си, седна на един стол и го загледа. Плъзна ръка по него, сякаш го милваше. Внимателно отвори барабана. Вътре имаше само един куршум. Затвори го и го превъртя няколко пъти. Следващата половин минута потокът от мисли в главата му сякаш се блокира, заприщен от незнаен бент. После преградата се пропука и една-единствена всепоглъщаща мисъл започна да се процежда в съзнанието на Алек, докато не се отприщи в неудържима струя, която заля ума и душата му. Алек допря дулото до пулсиращото си слепоочие. Беше невероятно как този малък предмет, като че повече произведение на ювелир, отколкото на оръжеен майстор, изтъняваше границата между живота и смъртта; как трансформираше пространството и времето в крехка, чуплива материя; как пораждаше нещо свръхестествено... Алек изпитваше едновременно парализиращ ужас и някакво мазохистично удоволствие. Беше толкова лесно, толкова бързо, само един спазъм на показалеца му, а после - невъзвратимото... Усещаше осезателно притока на адреналин във всяка своя веничка. Задушаваше се от вълнение. Къде ли беше куршумът? Дали го дебнеше иззад цевта?

         Не можеше да определи колко време бе стоял така, докато болезненото напрежение съвсем го изтощи. Замаян, отиде до бюрото си, където съпругата му никога не пипаше, и заключи там револвера. Не бе отварял барабана, за да провери къде беше куршумът.

         На сутринта се пробуди с ясното съзнание, че бе намерил отговора. Беше го достигнал още вчера през нощта, но тогава беше като пиян и не бе възможно да проумее, че е приключил търсенето си.

          Купи от познат - търговец на коли на старо - един пикап. Цената беше доста ниска заради повредата в спирачния механизъм, която трябваше да се оправи. Но Алек отказа да чака и го купи така. „Ще се погрижа за проблема, не се тревожи, трябва ми веднага" - бе казал със загадъчна усмивка. Доколкото разбра, с тази повреда пикапът можеше да изкара още много време, но можеше да отнеме и нечий живот. Никой не би могъл да предвиди кога спирачките щяха да откажат, което бе неминуемо.

         Алек имаше парцел земя, наследство от баща му, в планината над града. Не бе посещавал мястото от години и съвсем бе предал на забвението порутеното подобие на вила. До този момент. Нямаше ли да бъде чудесно да си имат уютна виличка там?  Алек се зае с желание да възстанови имота. Споразумя се с шефа си три пъти седмично да приключва работния си ден по-рано, без значение, че това щеше да се отрази на заплатата му. Придвижваше се до забутания мотел на разклона, където от планинското шосе се отделяше черен път в посока към планинското му владение. Не беше трудно да убеди собственика на мотела да вземе срещу известно заплащане пикапа на гараж. Алек не искаше да поставя под заплаха чужд живот. Беше му необходимо да рискува единствено своя. Три пъти седмично изминаваше с пикапа лошия самотен планински път, на места минаващ покрай урви, на места под опасност от свлачище. Бяха му доставили материали и инструменти. Работеше до здрачаване на вилата, със собствените си ръце разчистваше, изравняваше, сковаваше, боядисваше, засаждаше... Жена му се примири с отказа му да му помага и да отговаря да въпросите й за внезапно хрумналата му идея за вилата. Пък и виждаше колко добре му се отразява „трудът на открито", както тя го наричаше. Бледите му страни добиха цвят, плещите му сякаш заякнаха и хванаха здравословен загар под слънцето. Нещо, което отдавна бе угаснало в очите му, сега отново се настани в тях. Започнаха да излизат по-често и повече да се смеят. Лора недоумяваше откъде се бе взела тази лекота в движенията на баща й, проповдигнатото му настроение и по детски живото любопитство. Не оставаше длъжен на хапливите й шеги. „Сякаш се е освободил от нещо" - минаваше й през ума.

          Един есенна привечер Алек се връщаше с пикапа към мотела и слушаше новините по радиото, чийто сигнал на тази височина все още ту се губеше, ту пак се появяваше. Описваха две тежки катастрофи с жертви в града. Изведнъж с него започна да се случва почти същото, както онази вечер с револвера. Първо умът му се изпразни от всякакви разсъждения, като че да направи място на една единствена мисъл, която пропълзя и го порази. Спря пикапа. Не се беше сещал отдавна, много отдавна за развалените спирачки, обещаващи може би смърт. Когато се бе захванал с вилата преди месеци, предизвикателството към смъртта три пъти седмично, мисълта, че всеки следващ път може да е последният, не излизаха от ума му и го настървяваха за живот. Караха го да се вкопчва във всеки хубав миг и да изстисква максималното от него, да преследва всяко впечатление, да разтваря цялата си душа пред всяко малко чудо на живота. Сетивата му се бяха отпушили. Бе започнал да забелязва изгревите и залезите и играта на децата в парка, да се опива от топлината, която тялото на жена му излъчваше нощем до неговото. Под сянката на смъртта битието му бе добило плътност, смисъл и колорит.

          Но той бе забравил за тази сянка, а те си бяха останали! Алек разбра, че  семето на живота отново бе покълнало в него и здраво се бе вкоренило. Нямаше повече нужда от този дамоклев меч над главата си, за да живее пълноценно. Ахна от изненада и възторг. Пикапът изведнъж му се стори зловещ, лъхна го страх. Излезе и тръгна пеша, не искаше повече и метър да рискува живота си. Трябваше да се прибере час по-скоро! Трябваше да запали искрата на ентусиазма и вдъхновението си  и у съпругата си. Може би и тя живееше в същото положение, в каквото и той преди толкова месеци, но не го съзнаваше. Щеше да й помогне, без да се налага тя да мине през чудовищността на пътя на избавлението, който бе избрал той. Искаше да я притисне в обятията си, за да усети тя пулса на сърцето му и нейното да забие в същия. Никога не бе усещал живота по-пълнокръвно.

          Когато опита да отключи вратата на апартамента си, ключът отказа да се превърти. Натисна бравата и вратата се отвори. Странно. Дали жена му бе забравила да заключи? Влезе и я повика по име. Никой не отговори, но долови шум в другата стая. Усмихна се и отривисто отвори вратата към нея. Срещу него стоеше непознат мъж с огромна, пълна чанта в едната ръка и... и... Алек се вгледа, застинал - и неговият старинен револвер в другата.

          - Не мърдай - дрезгаво изговори непознатият с дуло, насочено към Алек.

          Каква ирония! Нима това оръжие с един куршум щеше да гръмне сега, когато той повече от всякога искаше да живее?! Нима толкова месеци на ръба между живота и смъртта бяха изтекли, за да го хвърлят в бездната, тъкмо когато смяташе, че е окончателно спасен?! Онзи тесен, криволичещ път покрай скали и пропасти, с развалените спирачки, беше път на дебнещата смърт, и Алек го бе изминал стотици пъти, оставяйки се незащитен, останал невредим! Беше играл покер със смъртта със залог своя живот и вярваше, че бе спечелил последната ръка. Нима това бе ново раздаване?

          Не! Беше победил! Възвърна самообладанието си. Пристъпи към крадеца.

          - Стреляй! - каза му с металически глас.

         Беше сигурен, че куршумът няма да е в гнездото. В мига, в който онзи натиснеше спусъка и нищо не се случеше, Алек щеше да му се нахвърли и да го обезвреди, възползвайки се от моментното объркване на крадеца. Беше по-едър и по-як от подлеца. Та този револвер може би дори не бе вече годен да произведе изстрел. Пристъпи още една крачка и кресна „Стреляй", а после избухна в див смях.

          Това подейства като шок на престъпника. Алек проследи като на забавен кадър как показалецът конвулсивно дръпна спусъка.

          Последните тонове на смеха на Алек се размесиха с трясъка на гърмежа.