- Следващият, моля!
- Здравейте - смотолевям неуверено - трябва да се е получил запис на мое име.
- Вашето име как е?
- Иларион Светославов Мънзов.
- Момент, моля!
 Пръстите и се нахвърлят върху някаква клавиатура, а аз се прозявам отегчено. Вече цял час съм чакал да ми дойде реда, защото имам нужда от тези пари. Не са кой знае колко, но студент и на малко се радва. Най- после щях да заведа Драголюба на нещо различно от студентския стол и може би тя щеше да ми позволи да я целуна.
- Мънзов ли казахте? - монотонният глас все едно изрече "обявена е линия на трета маса".
- Да.
- Няма превод на ваше име.
- Но баща ми се обади, че ги е пратил още онзи ден. И вчера идвах...
- Съжалявам, елате утре! Следващият, моля!
 Толкова любезна, че ми се догадва. Излизам пред пощата, запалвам последното "Виктори" и сядам на една пейка. Около мен минават майки с деца, трамваи дрънчат, но едно име се раздува в главата ми и измества всичката глъч в ъгъла - "ДРАГОЛЮБА, ДРАГОЛЮБА, ДРАГОЛЮБА..." Сепвам се - вече се е стъмнило, хората бързат да избягат от една монотонност в друга, а ноемврийският вятър подигравателно бе бута в посока невзрачната ми квартира. Виждам пощенската служителка как излиза забързана, ставам и я последвам. Десет минути по-късно я настигам на една тиха улица и камъкът в ръката ми се обагря в червено от трийсет и двата удара по главата и.