2.

Иван кимна. Абе, тоя дзвер май беше прав…

• И защо съм ти? Беден и, казваш, честен човек?
• Порядъчен. Но – сега. А преди беше един…
• Кога това? – учуди се Иван – Нищо такова не помня…
• Не помниш, я… - Дяволът измъкна от козината бонбонче и задъвка – Абе, малко да убие миризмата, щото Асмодей за пореден път е решил да удължава живота си, та всичките ни тормози с въздържателство… А ти, Иване, нямаш и понятие, че си наказан заради предишния си живот.
• - Моллля?
• Предишния, Ванка, предишния. Естествено, не го помниш, но в дебелите тефтери при нас е записано. Скитосваше по кръчми, веселеше се както ти скимне, и най-важното – не щеше да се жениш. Ама за никоя… И се оплакаха от теб…
• Кой? Защо?
• Не „кой“, а коя… И не една, Иване…

Иван сбута дявола, та седна на капака и той. Краката му внезапно омекнаха, защото в главата се появиха някакви образи, сцени, после един цял живот…

Марийчето… Какво Марийче? Познаваше няколко Марийки, две от тях библейски, ама тая… Направо бебе. Или поне малко дете…

Аааа…

Иван се сети. Ама на картината излязоха някакви хора. Сред тях родителите му, комшийката Гена, другарката Петрова… Да, и леля Йовка готвачката… Ама това е детската градина! И ето го малкият Иванчо – играе си в пюсъка, прави замък… А, и момиченцето покрай него. Хем той я отблъсква – ами каква работа има едно момиче в мъжки игри, хем тя се пъха да му помага и все разваля нещата… Накрая Ванчо не издържа и като й лепва една опясъчена ръка.. Тя мълчи, очите й пълни със сълзи, другарката Петрова го е забелязала, вика родителите…

• Къде се сети за Марийчето? – попита озадачен Иван - Забр–вил я бях. Страхотна лепка! Добре, че техните се преместиха май във Варна, та се отървах…

Дяволът тръсна пепелта от неугасващата цигара.

• Замина, но не те забрави…
• Мен? Защо? Тая пикла…
• Малка, обаче влюбена в теб, Иване. За любовта питай ангелите – те я разнасят и възпяват, аз знам само, че при хората е много прилепчива и дълготрайна. И сега те помни…
• Мен? Че тя на колко ще е… Беше даже по-малка, значи…
• Има внучка – рече дяволът – И постоянно й разправя за първата си любов – детска, нежна, неразбрана…

Иван инстинктивно протегна ръка и дяволът сложи в нея цигара. Беше забравил какво е да поемеш глътка чист, освежаващ отровен дим, но опъна яката…

• Е, как така ще ме помни? И защо? Бе, казвам ти – дтски му работи…
• За теб. Жената не е точно човек. Тя има друг манталитет, други сензори, друга памет. Помни емоционално. Както обича или мрази…
• Мрази? Защо ще ме мрази?
• Защото не я обичаше – дяволът бръкна нейде в козината и измъкна плоско шише – Като сме почнали…

Иван взе бутилката и погледна към вратата.

- Не бой се – усмихна се дяволът, но за всеки случай завъртя очи – В друго измерение сме. Макар че с тия жени…

- И защо Марийка ще ме мрази? – попита Иван.

- Елементарно. Защото не я обичаш. Женски закон – или си неин, или не трябва да съществуваш. Не може ти да я отхвърлиш, нормално е тя да те отблъсне…

-- А ония момичета? – сети се Иван за следващите картини от съзнанието си – За някои се сещам, но повечето…

- Повечето са жени, които в разни моменти, на различни възрасти, в различни ситуации си пренебрегнал…

- Ама аз не мога… - едва не заекна Иван.

-- Както го е казал великият Жоржи Амаду – не може да спиш с всички жени, но трябва да опиташ. Всеки мъж смята, че може успешно да спи с всяка жена. На определена възраст и с определен вид. Забравяйки едно – тя иска и любов. Поне колкото един живот. И само за нея. Пренебрегнатата жена, подминатата жена, незабелязаната жена…

- Какво?

Дяволът въздъхна.

- Как да ти кажа… Става част от нашия свят. Не райския…

-