Защо?!

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=77159

Приятелки сме от девети клас. Години наред бяхме неразделни. След гимназия започнахме заедно работа.  Мечтаехме като се омъжим , да направим мъжете си приятели. Направихме го - пак бяхме неразделни. Неразделни бяха и семействата ни.  Те бяха богати, ние си брояхме стотинките пред заплата. Тя не живееше добре с мъжа си и си намери любовник. Запозна ме с приятеля му и...Така и двете по едно и също време се обзаведохме с любовници. Беше страхотно време. Излизахме заедно, след работа с нея коментирахме „нашите" момчета и ни беше безумно хубаво. „Моето" момче ми се обаждаше по двайсет пъти на ден, „нейното" - рядко. „Моето" ме загръщаше със сакото си вечер, когато захладнееше, „нейното"... според настроението си.

Една вечер заваля като из ведро. Тъкмо си тръгвахме с нея от работа, „моето" момче ми се обади да не мърдам, че ще дойде да ме закара до нас, защото много вали. „Нейния" й се обади:

- Е, щом той е там за какво да идвам, той ще те метне до вас?

А, що за въпрос? Как за какво?! Дори затова още половин час да сте заедно и той да ти държи ръцете в своите, да потъва в очите ти и да ти казва, че ти си най-прекрасната жена на света. Помня как веднъж „моето" момче ми каза:

- Ти имаш най-красивите очи на света и най-красивата усмивка. Усмивката ти може да разтопи всички ледове по света.  На двата полюса и във всички фризери.

-Ха, чак сега разбрах!

- Какво?!

- Как какво, та аз трябва незабавно да спра да се усмихвам. Няма никакво глобално затопляне, озонова дупка... Чак сега разбрах, че причината съм аз. Спирам да се усмихвам, поне ще се ограничавам. Прав си - велика съм!

И така си живеехме, бяхме млади и луди. Мъжът ми май нещо подозираше и ме ревнуваше, а нейният дори се радваше, когато тя закъсняваше, защото и той имаше свободно време. В един момент ми се стори, че тя изпитва завист към мен.

Бяхме обиколили безброй магазини за нула време. Тя се прибра с два огромни плика с маркови дрехи. Аз си купих само една пола. Разположихме се в хола й, сипахме си по едно питие и ревюто започна. Тя сменяше тоалетите, кой от кой по-хубави. Въртеше се пред огромното огледало и се заливахме от смях, питието и умората от тичането по магазините си оказваха влияние. Телефона ми иззвъня, погледнах - мъжът ми. С досада казах:

- Е, моят, честно да ти каж,а не може да диша без мен! Ало, кажи!

- Хайде, докога да те чакам, прибирай се!

Затворих и се намръщих.

- Трябва да си тръгвам.

- Бягай. Ах колко ти завиждам!

- Защо?! Я колко работа имаш, докато ги премериш всичките парцалки...и твоят ще се прибере.

Тогава тя извади от чантата си пачка пари, хвърли ги до новите дрехи на леглото.

- Ти сега ще се прибереш при някого, който те чака и те обича с цялото си сърце. Кара те да се чувстваш обичана, обожавана, желана. Нали го виждам. А аз...ще плача в празното легло и тези пари и парцали и една мила дума няма да ми прошепнат. Жалко за мен, залъгвам се за малко, че ме правят щастлива. За малко се чувствам по-добре и после... Впечатли ме как веднъж ми каза:

- Харесвам как мъжът ми загасва лампата с една хитра усмивчица и...

А аз ще стоя в тъмното сама. И тези вещи няма да ме стоплят, Хайде бягай, няма да ме разбереш.

Прегърнах я и заплакахме. Разбира се, че останах и се напихме и после мъжът ми ми вдигна скандалче. Нарече ме тъпа, защото за мен тя не би направила същото. Какво ли разбира той, та това са си наши момичешки работи.

Както всяка приказка и нашата свърши, но краят не беше от най-хубавите. Стана недоразумение някакво, не ми се говори, но се скарахме. Всяка смяташе себе си за права. Няма значение, но беше грозно. Разделихме се. Прибирах се към нас и ми беше криво, когато телефона ми иззвъня. Беше тя.

- Ти не си ми никаква приятелка! Защо постъпи така?

- Защото така реших, че е правилно.

- Така ли, тогава ще се обадя на мъжа ти и ще му кажа, че имаш любовник.

В първия миг онемях, не го очаквах. Та това до преди миг беше най-добрата ми приятелка, с която съм делила всичко.Какво може да я накара от най-добрия човек да се превърне в най-злобния? Но имам способността в трудни моменти да реагирам светкавично и адекватно.

- Щом си решила, направи го. Така може и да ми помогнеш. Ако мъжът ми ме изгони, знаеш че другият само това и чака. А може и да ме заобича още повече и на никого да не ме даде. Аз сама не мога да реша какво да правя, така че... действай.

Е, не звънна. Четири години не си проговорихме. Липсваше ми. Не я мразех, аз в сърцето си й простих. Тогава отидох в работата й, застанах пред нейното гише и й се усмихнах. Усмихна ми се и тя. Веднага стана и отидохме на кафе. Всеки греши, но с лека ръка и няколко грозни думи не трябва да се зачерква дългогодишно приятелство.

- Как си?! Защо чакахме толкова дълго?

- Защото...