Здравей, мое слънчево зайче!

Кога най-сетне ще спреш да бягаш от мен и ще успея да те уловя? Кога ще спра да се залъгвам, че си в ръцете ми и миговете на сигурност няма да се обръщат в полюсното усещане, че отново съм заблудена и измамена? Гонката продължава! Няма да се предам, докато не те хвана, докато не задоволя детския си, може би наивен, порив да докосна и опозная непонятните за мен неща. И знаеш ли, всеки път, щом взема огледалцето на мама, съм изправена пред дилема. Дали да ти се радвам в нашата игрива надпревара? Дали да те изгубя и да погледна своя образ на жената, в която вече съм се превърнала? За миг те изоставям (Прости ми!) и се взирам в топлия поглед на две сини очи, уморени от купони с приятели до зори, или едвам мигащи от безсънни нощи в учене на уроци. Поглеждам в алените устни на медена младост, виждам поруменелите бузи, докосвани от нежни целувки. И изведнъж, познай какво! Две бръчици, които заключват усмивката ми. Но това не са трапчинки, а резултат от звънкия смях на пролетта ми. Ала някакси това отражение не дава търсения пълен отговор на толкова важния за мен въпрос:" Коя съм?". Тогава се разделям с лика си и хуквам да играя с теб. И осъзнавам,  че огледалото е връзката ми с мен. Когато го обърна, виждам външния си израз, а тръгна ли да гоня теб, се срещам с детската си същност.

Ти не знаеш каква радост поражда у мен слънцето, когато ме заслепява с усмивката си. Тогава усещам топлината му със сърцето си и засиявам досущ като негово копие. А когато го няма, и пухкавите сърдитковци пускат едри капчици вода, захвърлям чадъра. И тръгвам по улицата, залъгвайки се, че дъждът е привет от небето, което ме гали. Мокра, но щастлива, се прибирам у дома и заради детската си наивност малко след това разбирам, че съм се простудила.

Сега е студено и хората се крият по домовете, за да стоплят телата си. А знаеш ли какво правя аз? Излизам навън, за да сгрея душата си. За мен мразовитата зима е изваяла чуден декор на някаква вълшебна приказка. И тайничко завиждам на сребристобелите дървета, че могат винаги да съзерцават снежната прелест на града. А погледна ли към отсрещния баир, детската глъч ме изпълва, искам и аз да съм там, да се спусна безгрижно с шейната, както някога преди. Да се овалям в снега, да си ожуля колената. Но пак да стана и да се усмихна на моя нов приятел - току-що направения снежен човек, комуто дарих душа с моите малки ръчички и пламъчето в детското сърце. А вечерта, в коледната свята нощ, да седнем всички заедно около масата и трепетно да чакам на Дядо Коледа подаръка. За жалост умората ме упоява, усещам клепките ми натежали и пак пропускам да видя стареца. Но въпреки това, аз вярвам! Вярвам и съм толкова сигурна, че този добър човек съществува, че нямам търпение да дочакам следващата Коледа, може би тогава най-сетне ще успея да го видя.

Така и зимата минава. На пролет отново съм замаяна. Свежите ароматни цветя, пъстротата на събуждащия се свят и завърналите се пойни птички ме въвличат в нова магия. Въздухът ухае на любов, безгрижие и лекота. Това е моето време. Сега аз съм стихия, която от време на време спира, за да се полюбува на красотата на света. И докато усетя, лятото преварило е вече пролетта. Отново шляпам боса по асфалта и тананикам любимата си песничка. Надбягвам се с хорската суета, играя на криеница с псевдоценностите на света. Решавам и тръгвам. Като Червената шапчица отивам при баба. Пазя я от вълка на самотата и слушам приказките от живота. А денем тичам след агънца и яренца, с пълни шепи загребвам от допира с природата. И спастрям в кътче от сърцето си по мъничко вълшебство всеки ден, за да не допусна да умре детето в мен.

И знаеш ли, от тази дълга гонка, в която казах толкова неща (но така и не успях да те принудя да се предадеш в моята ръка) разбрах едно. Не искам да те хвана! Харесва ми повече тръпката да те преследвам, да те виждам, да си на косъм разстояние от мен, но никога да не мога да те покоря. Не се предавам, пак ще продължа!

От другото мое аз