По цяла нощ слушам безмилостния пустинен вятър по малкото прозорче на стаята, в която спя с другите ми четири сестри. Наоколо няма дървета и друга природа, нито високи сгради, които да спират бесните танци на ветровете от Сахара. Завивам се през глава, защото температурите след полунощ падат, ала през деня слагам най-тънката си бяла джелабия, защото в пустинята става непоносима жега по обед. Сутрин измитам вътрешния двор от червения пясък, донесен от нощите ветрове, а после слагам един голям чайник с листа прясна мента и няколко големи бучки захар на печката, за да има чай за закуската на всеки от семейството ми.

Аз съм най-голямата от общо петте дъщери на родителите ми. Родена съм в Мерзуга – малко градче, близо до границата на Мароко с Алжир. Никога не съм излизала от града и не познавам много места от света. От малка мечтая да пътувам и да приключенствам, да ходя дълго без посока, да огледам, да изживея... всичко. За съжаление моят род не е богат. Нямам заможен съпруг или баща-паралия. Едвам връзваме двата края на месеците и пътешествията засега са само в полето на моите мечти. Най-голямото ми постижение е, че ходих на училище три години, в които научих толкова много неща, сред които най-ценното за мен е това да чета. Насред пустошта, липсата на живец, високите пясъчни дюни и почти целодневно изгарящото всяка гънка на кожата слънце, нямам голям избор какво да правя, затова чета. Понякога взимам книги назаем от по-заможни приятелки, понякога препрочитам една от малкото книги на моите родители.

В нашия град рядко идват туристи и развлеченията не са много, но веднъж дойде едно крайно интересно момиче, в което се влюбих. Имаше дълга кестенява коса и жълтеникаво-бяла кожа. Беше облечена със синя туника и маратонки, а на ушите ѝ проблясваха обици на няколко дупки. В погледа ѝ имаше нещо повече, нещо повече от всичко, което бях виждала в моя живот. Там вътре, в онези черни като маслини дупки, танцуваха и играеха ведри светлинки, проблясваха искри от магия и блян, и прозираше нестихващо и всепоглъщащо желание за грабене от живота с пълни шепи. Сякаш тя е била мароканка в някой предишен живот, защото чертите на лицето ѝ ми напомняха на чертите на любимата ми баба, а нюанса на кожата ѝ бе някак жълтеникав, точно като моя. Последвах я докато обикаляше съботния пазар и забелязах, че се пазари като истинска берберка, докато избира всички дървени сувенири от кедър, които и аз бих купила, ако имах пари. Въпреки, че беше с някакъв мъж, не издържах просто да я гледам как пие ментов чай, спокойно седнала да си почине на един камък. Трябваше да я заговоря. Исках да се изкъпя в нея, в тази вихрушка от позитивна енергия с мечтателска аура и пълни очи. Трябваше да взема нещо от нея, каквото и да е. Дори да е само една история. Заговорих я и се запознахме. За първи път използвах малкото научен от леля ми английски, но все пак успях да си поговоря с нея. А тя ми разказа истории, с които живея в главата си всеки ден, и с които ще умра.

Тази, която няма да забравя никога, е за оазиса на град Тиут, който се намирал някъде на юг. Малко градче насред пустинята, точно както е и родната ми Мерзуга. За разлика от тук, където има само пясък, дюни и малки сухи храстчета, при Тиут имало огромен райски оазис и повече зеленина, отколкото съзнанието ми може да си представи. В него имало диви щъркели, които просто така се разхождат като хората по улиците. На високите палми растяли стотици сладки и вкусни фурми, а от земята се виели хиляди ароматни и прелестни цветя, които обожават сянката на високите дървета и изтънчените носове на европейските туристи. Величествената тишина на оазиса била прекъсвана единствено от песента на малките птички баблер, а слънцето се усещало някак нежно през шарената сянка на стотиците високи палми. Тя ми разказа, че се е носела насред зеленина, както вятърът се носи из пустинята. Този оазис бил любимото ѝ местенце от цяло Мароко и там била оставила частица от душата си. Всяка нощ, когато затворя очи за сън в онази малка претъпкана стая, я виждам пред мен. Носи кафеви кожени сандали и ярко червена джелабия със сини цветя и перли по ръбовете. Ухае на тамян и тайнство, които се носят от потната ѝ кожа. Прилича на някаква светиня, която хората издирват цял живот, но така и не докосват. Носи се сякаш на сантиметри от земята, вместо да ходи по нея. Обикаля онзи зелен оазис като някакъв блян и пръска навред своите истории от пътешествия, пръска живот, пръска любов. Спира се на всяко цвете и ме поглежда с жаден поглед. „Ела с мен. Да пътуваме!“. Сочи ме с пръст, гледа ме с маслиновите очи и ме подканва да я последвам. Сега сяда до малката рекичка, която пресича оазиса, за да разгледа стоящия там голям позлатен глобус и да избере следващата си дестинация. Искам да ме отведе с нея до най-отдалечената точка на света. Искам да ми покаже Рим, Лондон, Ню Йорк, Пекин, всичко! Искам да ме разведе из всички онези градове, от които познавам само името. Започва да се стъмва, затова с нея отиваме до малката шарена къщичка в центъра на огромния оазис. Вътре ухае на току-що направен кускус с много стафиди, пудра захар и канела. „Седни и сподели храната с мен, а аз ще ти разкажа...“. Разкажи ми. Отведи ме. Моля те.

Събуждам се обляна в пот и с неистово желание да се движа, да танцувам, да се вия и гъна като дима от запален върху въглен тамян. Ще измета двора от онзи червен сахарски пясък, донесен от нощните ветрове. Ще сложа големия чайник с пресен ментов чай на печката. После ще целуна сестрите си, ще взема няколко книги с мен и ще тръгна към Сахара. Едва ли ще ми отнеме много време да я прекося. Не мисля, че тази пустиня е толкова безкрайна, колкото хората твърдят. Още малко. Вероятно от другия ѝ край ме чака Света.

29 декември 2020