Зимата... Тя винаги е спокойна, бяла, приспивна.
Зад завесата две очи гледаха танца на белите грациозни снежинки. Танц, който лекуваше, който отмиваше всичко старо и овехтяло, всичко болезнено и горчиво. Танц, който заличаваше студа, този в сърцата и душите, този, който вледенява погледа и почерня мислите. Две очи гледаха плахо през завесата, гледаха и се надяваха. Пътя бе затрупан, преспите големи, вятърът силен и мощен, замъгляваше гледката. В сърцето обаче всичко бе ясно, топло и спокойно. Тя знаеше, усещаше с всяка фибра на тялото си, че той се връща. Бавно вървеше, но сигурно към нея. Знаеше пътя наизуст, не му трябваха карти, ориентири или думи. Всичко бе излишно – просто усмивка и нищо повече. Любовта е силна, властна, притегателна. Тя събира всеки, който и протегне ръка. Омагьосани от любовта, те вървяха мислено един към друг, претегляха се и се усещаха почти физически. Говореха си за толкова много неща, прощаваха си за толкова стари грешки, разказваха си толкова красиви приказ ...