Зимата... Тя винаги е спокойна, бяла, приспивна.

Зад завесата две очи гледаха танца на белите грациозни снежинки. Танц, който лекуваше, който отмиваше всичко старо и овехтяло, всичко болезнено и горчиво. Танц, който заличаваше студа, този в сърцата и душите, този, който вледенява погледа и почерня мислите. Две очи гледаха плахо през завесата, гледаха и се надяваха. Пътя бе затрупан, преспите големи, вятърът силен и мощен, замъгляваше гледката. В сърцето обаче всичко бе ясно, топло и спокойно. Тя знаеше, усещаше с всяка фибра на тялото си, че той се връща. Бавно вървеше, но сигурно към нея. Знаеше пътя наизуст, не му трябваха карти, ориентири или думи. Всичко бе излишно – просто усмивка и нищо повече. Любовта е силна, властна, притегателна. Тя събира всеки, който и протегне ръка. Омагьосани от любовта, те вървяха мислено един към друг, претегляха се и се усещаха почти физически. Говореха си за толкова много неща, прощаваха си за толкова стари грешки, разказваха си толкова красиви приказки, един на друг, докато се съберат.

Зимата... Тя е толкова силна, бяла, огромна.

Огънят в камината, топлата пара и нежният аромат в чините, греяното вино в чашите. Новото начало. Малкото зрънце, спящо под топлата завивка на Майката природа, растящо в утробата, надигащо се под преспите. Малко, но силно, градящо ново начало.

Тишината... След прегръдките, след смеха, след целувките и допира. Тишината... Пропита от диханието на двама влюбени млади. Тишината на техния сън – същата сила, същата зимна стихия, будна, чакаща, завладяваща, поглъщаща.

Любовта... Тяхната любов. Къде отидоха двете тъжни очакващи очи – там, вгледани в неговите, потъващи в душата му. Там бяха те. Гледаха го и се разбираха, без думи, без помощ, само те двамата. Спокойни и обичащи се един друг. Заедно, завинаги...

                           Стоплени от огъня в сърцата си...